«Елените на господин Майер»

— Ей, Щауб! Да не би пак да е умрял някой роднина на жена ти, а? Или може би си убил и ограбил някой евреин?

— Не, господин главен лесничей. Покорно докладвам: сега умря моята леля, та от нея наследихме.

Чичо Шаму си каза: „Защо пък да не умре и лелята на Щауб, както на всички други? Доколкото зная, лелите на горските не са безсмъртни. Наистина не виждам нищо за чудене в цялата работа.“

Независимо от това все пак нещо го човъркаше отвътре и той започна да се интересува при адвоката, в резултат на което разбра, че Щауб не е наследявал нищо нито тази, нито миналата година. Чичо Шаму побледня. Значи все пак е швейцарецът? Той ли е дал толкова много пари на Щауб? Но защо?

По едно време си помисли да накара Щауб да си признае всичко, но след това реши друго. Ще изчака господин Майер да дойде. Той пак се беше обадил и щом получи телеграфен отговор, че елените вече реват, веднага пристигна.

Сега имаше по-малко време. Този път купи само три елена, но каза, че ако убие трите по-бързо и му остане още малко време, ще убие и четвърти.

— Е, до утре сутринта! — му каза чичо Шаму. — Донякъде и аз ще ви изпратя, защото имам работа нататък… Но няма да преча на удоволствието ви, не се безпокойте за нищо.

На следващия ден чичо Шаму преживя най-вълнуващото си ловно приключение. През цялото време си мислеше само това, как още като млад горски преследваше бракониерите: отпред ревящия елен, след него бракониера, когото искаше да хване на местопрестъплението, и по неговите следи той, полуловец-полудивеч, който трябваше да се страхува да не би напълненото за дивеч оръжие да стреля срещу него.