«Джийвс и скръндзата»

П. Г. Удхаус

Джийвс и скръндзата

Често си мисля сутрин, докато си пия в леглото първата за деня чаша чай и наблюдавам как Джийвс пърха из стаята и ми приготвя облеклото, какво, по дяволите, ще правя, ако му скимне един ден да ме зареже. В Ню Йорк как да е, но в Лондон напрежението понякога е направо непоносимо. Имаше нееднократни опити от страна на подли твари да ми го задигнат изпод носа. Със сигурност ми е известно, че Реджи Фолджъм му е предлагал двойно по-висока заплата, а Алистър Бингъм-Рийвс (за чийто прислужник се носят слухове, че му гладел накриво ръбовете на панталоните) винаги когато ми идваше на гости, мяташе към Джийвс такива блеснали гладни погледи, изпълнени с неизразимо въжделение, че направо ми се свиваше сърцето.

Работата е там, че Джийвс е просто непоносимо компетентен. Това бие на очи дори когато върши най-простата работа — например в начина, по който пъха копчетата за ръкавели в дупките им.

Аз изцяло се осланям на него във всички кризисни положения и той никога досега не ме е подвеждал. Нещо повече — винаги мога да разчитам на него да услужи на кой да е от приятелите ми, ако е затънал до ушите в някоя кал. Ето например вземете заплетения случай със стария Бики и скръндзавия му вуйчо.

Това се случи, след като бях прекарал вече няколко месеца в Ню Йорк. Завърнах се една нощ малко късничко в квартирата и Джийвс ме осведоми, докато ми поднасяше последната за деня чашка:

— Господин Бикърстет се мина да ви види тази вечер, сър, преди да се върнете.

— Така ли?

— Дори два пъти, сър. Видя ми се разтревожен.

— Значи, ти се видя излязъл от релсите?

— С такова впечатление ме остави, сър.

Аз отпих от уискито. Мъчно ми стана, че Бики си има неприятности, но, от друга страна, се зарадвах на възможността за непринуден разговор с Джийвс, тъй като от известно време отношенията ни бяха обтегнати и ми беше твърде трудно да подхвана тема, която да няма пряко отношение към моята личност. Работата беше там, че реших да си пусна мустак — не му е тук мястото да обсъждаме прав ли бях или крив. Важното е, че мустакът режеше Джийвс право през сърцето. На никаква цена не се съгласяваше да се примири с него и ми се налагаше да живея в атмосфера на постоянно неодобрение, докато накрая ми писна. В края на краищата никога не съм отричал, че по въпроса за облеклото мнението на Джийвс в повечето случаи е меродавно и трябва да се вслушвам в него, но играта според мен загрубяваше щом като бе решил да редактира и лицето ми, а не само дрехите. Едва ли някой ще ме нарече инат и нееднократно съм отстъпвал кротко като агънце-багънце, когато Джийвс се е обявявал срещу мой любим костюм или вратовръзка, но когато личният ти прислужник предяви претенции към горната ти устна, човек просто е принуден да тропне с крак и твърдо да му се опълчи.

— Каза, че отново ще мине, сър.

— Нещо се е случило, Джийвс.

— Да, сър.

Аз замислено засуках мустак. Това прободе Джийвс право в сърцето, така че зарязах заниманието си.

— Прочетох във вестника, сър, че вуйчото на господин Бикърстет пристига с парахода „Карамантик“.

— Не думай!

— Негова светлост херцог Чизик, сър.

Това беше ново за мен — не знаех, че вуйчото на Бики е херцог. Просто невероятно колко малко неща знае човек за приятелите си. С Бики се запознах на една весела сбирка на Уошингтън Скуеър¹ скоро след пристигането си в Ню Йорк. Предполагам, че съм усещал известна носталгия, защото Бики ми хареса от пръв поглед — още щом разбрах, че и той е англичанин и дори е следвал в Оксфорд по същото време, когато и аз бях там. Освен това беше адски тъп, така че ние естествено се привлякохме. И докато си сърбахме кротко питиетата в едно ъгълче, което не беше фрашкано с художници и скулптори, той ми стана още по-мил с рядко талантливата си имитация на булдог, преследващ котка. И макар че впоследствие много се сприятелихме, единственото, което знаех за него, бе, че вечно страда от липса на налични и че има някакъв вуйчо, който от време на време облекчава бремето му с парични преводи.

— Щом като херцог Чизик му е вуйчо, защо и Бики няма някаква титла? — запитах аз. — Защо не е лорд Едикойси?

— Господин Бикърстет е син на покойната сестра на негова светлост, която се омъжила за капитан Роло Бикърстет.

Джийвс знае всичко.

— Бащата на господин Бикърстет също ли е покойник?

— Да, сър.

— Оставил ли му е пари?

— Не, сър.

Взех да проумявам защо бедният Бики беше постоянно затруднен. За случайния и непросветен наблюдател може да е голяма работа да имаш вуйчо херцог, но проблемът със стария Чизик беше, че въпреки огромното си богатство, въпреки че притежаваше, кажи-речи, половин Лондон и около пет графства на север от столицата, той беше прочут пестеливец, ако мога така да се изразя. Или, както американците ги наричат тези хора — невиждана скръндза. Щом като родителското тяло не е оставило нищо на Бики и той разчита на подаяния от дъртия херцог, значи, здравата го е закъсал. Но не мислете, че затова ме е търсил настойчиво — Бики никога не вземаше пари назаем. Твърдеше, че предпочита да има приятели и затова по принцип не крънкаше пари.

В този миг на вратата се позвъни и Джийвс отиде да отвори.

— Да, сър, господин Устър току-що се прибра — чух го да казва.

И Бики нахълта при мен с вид на човек, който ужасно се самосъжалява.

— Здрасти, Бики. Джийвс ми каза, че си се опитвал да ме откриеш. Какво има, момчето ми?

— Здравата съм я закъсал, Бърти. Трябва да се съветвам с теб.

— Говори, старче.

— Утре пристига вуйчо ми.

— Да, Джийвс ми каза.

— Той е херцог Чизик, ако не знаеш.

— Знам. Джийвс ми каза.

Бики ме изгледа стреснато.

— Джийвс, изглежда, всичко знае.

— Може да ти се вижда странно, но и аз точно това си мислех.

— Като толкова знае — мрачно продължи Бики, — да вземе да ми каже как да се измъкна от тази каша.

— Джийвс, господин Бикърстет е затънал в каша и иска да се притечеш на помощ.

— Много добре, сър.

Бики го изгледа недоверчиво.

— А бе… тя моята работа, Бърти… е от малко лично естество, тъй-да се каже — замънка той.

— На твое място не бих се притеснявал за това, старче. Бас ловя, че Джийвс вече знае всичко. Нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Ъ? — остана Бики с отворена уста.

— Ако не греша, сър, вашата дилема е породена от факта, че не знаете как да обясните на негова светлост защо се намирате в Ню Йорк, а не в Колорадо.

Бики се затресе като малеби при силен вятър.

— Откъде, по дяволите, ти е известно всичко това?

— Преди да потеглим от Англия, случайно срещнах иконома на негова светлост. Той ме осведоми за разговора ви с негова светлост, който дочул случайно, когато минавал покрай вратата на библиотеката. Бики се изсмя горчиво.

— Е, щом като всички са запознати с личните ми проблеми, тогава няма какво да се опитвам да дискретнича. Дъртият ме изрита, Бърти, защото съм бил безмозъчен некадърник и безнадежден тъпанар. Заяви, че щял да ми изпраща месечни суми при условие, че се погреба жив в някаква дупка, наречена Колорадо, и изуча из основи фермерството, както го наричат тук, в някакво гнусно ранчо или ферма — не знам как му викат американците. Няма защо да крия, перспективата никак не ми допадна. Това би означавало да яздя коне, да паса крави и други подобни гадории. А в същото време, старче, имах вопиюща нужда от ежемесечните суми.

— Напълно те разбирам, момчето ми.

— Като стигнах Ню Йорк, тук ми се видя поносимо и реших, че няма да е зле да поостана. Затова телеграфирах на вуйчо, че съм попаднал на добър бизнес и няма защо да уча фермерство. Той писа, че е съгласен, и оттогава не съм мърдал от Ню Йорк. Вуйчо е останал с впечатлението, че печеля добре. И през ум не ми е минало, че ще му хрумне да довтаса. А сега какво да правя?