«Среща»

— Анжела?…

Младата жена се обърна. Лицето й изрази лека изненада, която постепенно се превърна в маска на учтиво недоумение.

Заговорилият я младеж се покашля, поизчерви и изтърси:

— Здравей… Как си?

— Благодаря, добре — неволно се усмихна в отговор тя и завчас от дама в делови костюм (строга пола и сако) се превърна в такава, каквато си беше, младо момиче, мечтаещо за свободата, която дават дънките и непокорно развятата коса. — Познаваме ли се, извинете?

— Ами… — посмути се той и бръкна в джоба на брезентовата канадка. — Ето — рече, подавайки й поомачкана снимка.

Девойката го изгледа с добродушно подозрение и чак тогава пое и се взря в снимката.

Секунда след това ахна:

— Че това съм аз!…

— И аз — добави младежът и се усмихна сковано.

Очите на момичето бяха големи, такива, каквито той ги помнеше, тъмносиви на цвят. В тях отново бликна изненада, но този път радостна.

— Виктор!

— Да… Виж как помниш…

— Боже, не съм си поглеждала в албума от сто години! Променил си се толкова много!

— А ти не. Само дето ги няма плитките с панделки.

Тя прихна.

Засмени се гледаха, чудейки се какво да кажат. Паузата почти взе да става неловка, когато Виктор рече малко припряно:

— А… Ти… имаш ли някаква работа, заета ли си? Щото да се отбием… ето тук, в тази сладкарница, да речем, да поговорим. Не сме се виждали май петнайсет години, а?

— Оу… Трябва да занеса едни документи ето там, отсреща и съм свободна… Вечерта щях да ходя на кино, но има достатъчно време… Наистина, петнайсет години! — Усмивката й огряваше улицата. — Бяхме на по седем-осем, нали?

— Е, аз на девет.

— Божичко, Вико… Защо не ме почакаш във… хм, ами да, в сладкарницата? Щом ще сме на вълна детски спомени, нека да ни мирише на бонбони!

— Нима помниш?!

— Допреди минута не знаех, че го помня. Ти винаги ми носеше нещо сладко… а после ме караше да си четкам зъбите!

— Баба ти все мрънкаше, че ще си ги развалиш от толкова захар.

— Да… Баба-мърморана…

— Жива ли е?

— Не знам. Тя ни беше хазяйка, забрави ли?

— Ъъъ… Виж това наистина… Хвана ме. А аз си мислех, че всичко съм изровил от тавана — чукна той челото си с пръст.

Анжела внезапно се пресегна и топло го улови за ръката. Застана съвсем близо и Виктор усети аромат на парфюм.

— Пораснала съм — със слънчево-безгрижно задоволство забеляза тя. — Добре, ей сега се връщам…

— Какво да ти взема? — подвикна той подире й.

— Пастичка, както винаги — весело отвърна тя. — Но почакай за кафето, пия го горещо и без захар!

Той гледаше как тя тичешком се отдалечава, тракайки с токчета по шестоъгълните плочки на тротоара. Замига, проследявайки елегантните черни боти, в които бе обута, приятно заоблените прасци под тънката материя на тъмните чорапогащи. Останала е стройна… но нима тази красива жена е онова тъничко като кокиче момиченце?!

Виктор поклати глава щастливо усмихнат и с удоволствие пое с пълни гърди иначе неромантичния градски въздух. Усети лекото си прегърбване и разкърши рамене, изправи плещи. Сведе поглед към изтърканите адидаски-ветерани, към стотици пъти праните дънки… Брей, точно в този си вид ли трябваше най-сетне да я срещне!

Той махна с ръка. Нищо. Няма да се помрачи радостта му заради едни вехти дънки я! Пък и те дори не са кърпени. А канадката е почти нова, пуловерът е хубав… Е, брадата е малко понабола… Уф, що за коконски терзания — поядоса си се той. — Я бързо вътре в сладкарницата, конте такова!

Вътре изглеждаше кокетно и заедно със сладките аромати го заля полъх на детство, детството, в което всичко е радостно и сияйно, красиво и вълшебно, а огорченията, обидите и страховете неусетно се изнизват от сърцето, както ни напускат като страхливи крадци спомените за нощни кошмари.

По радиото ФСБ свиреше сякаш по поръчка:

Настани се в най-уютния според него ъгъл и загледа през покритата с големи лепенки на Кока-Кола и Кемъл витрина на заведението. Внезапно се сети, че още от сутринта имаше някакво неразбираемо предусещане — малко плашещо, наистина, защото стаята му се стори някак неуловимо променена. Всъщност целият свят изглеждаше малко странен, нов, като да беше ремонтиран декор за стара пиеса. И нещо друго си припомни Виктор, докато с отсъстващ поглед се плъзгаше по минувачите оттатък стъклото — днес никого не беше срещнал, никой познат… Дори вкъщи бе празно…

Видя я да идва с походка, сякаш на глезените си имаше крилца, но ги сдържаше. Косата й вече не бе стегната в кок, вятърът блуждаеше в кестенявите къдрици. Виктор веднага стана да й отвори вратата и с молеща усмивка кимна на лелката зад бара.

— Ей сега ще ти направят кафето. Заповядай.

Настаниха се и замълчаха, притеснено намествайки се в пластмасовите столове. И изведнъж прихнаха, когато в един и същи момент отвориха уста:

— Та така… — рекоха и после дълго се смяха.

Смехът разчупи неловкостта. Почувстваха се невероятно добре… и всеки го усети у другия.

— Как така носиш тази снимка?

— Ами… да ти призная, не е случайно.

— ? — изви вежди тя.

— Търсех те.

— Търсел си ме?

— Да. От половин година те търся. Много странно… Не ти ли споменах, че съм алпинист? Имам и тапия за това и щом много закъсам за пари, хващам някаква работа от рода на почистване на фабричен комин, миене на панорамни прозорци по високи сгради, фасадно боядисване… такива неща… Ей онова рекламно пано от другата страна на булеварда, виждаш ли го?

— Ти ли си го закачил? Ух, нямаш ли страх от високо!

— Е, не бях сам, разбира се, онова чудо тежи сто-сто и петдесет килограма. С кран го вдигнаха донякъде, после с макари… Както и да е… — Той потърка слепоочието си. — Преди половин година — подхвана с нервна насмешка, — точно на 28 май, помня го… взех та паднах. От високото. — (Тя прикри с длан уста и беззвучно ахна). — Ударих си главата в скелето и… мрак. После се оказа, че съм се закачил за същото скеле. Бях с един гащеризон, все му падаха презрамките, а този път виж — същите презрамки, едната де, ми спасила живота. Имах сътресение на мозъка, а предполагам, че и уплахата си каза своето, не ме е срам да призная, хич не е приятно да се усетиш, как политаш надолу… а до асфалта имаше към седемдесет метра. Та… Дойдох в съзнание, гледам — болница, това-онова… Нищо ми нямаше де… Но оттогава, знаеш ли, започнах да си мисля за тебе. Намерих снимката. Прииска ми се да те видя. Много глупава идея, признавам, но… Беше ми интересно. Каква си станала? Рисуваш ли още? Още ли обичаш сладкиши? Още ли са ти топли очите като топящ се шоколад…

— Пфу, колко сладникаво… Ах! И това ли помниш!?

Двамата отново се засмяха. Той продължи след малко, съсредоточено свивайки вежди:

— Практично погледнато, такова желание си е чиста лудост. Минало е толкова време, толкова неща, хора, улици, ние самите — всичко е променено. Сладкарниците не миришат както някога. Бозата няма същия вкус. Никъде не могат да се намерят любимите ти бисквити „Златна есен“… а швепс не съм виждал кой знае откога. С други очи гледаме и други неща виждаме. Обаче исках да те намеря и това е.

— Наистина?!

— Да. Сигурно… защото живея втори живот. На косъм ми се размина. И, знаеш ли, виждам, че не е било напразно търсенето ми… нали?

— Разбира се. Много е хубаво. Не намирам думи.

— И днес, повярвай, бях убеден, че ще се случи НЕЩО. Ето такова чудато усещане. Като предчувствие за… за чудо. И, ето те — чудото. Чудесна си.

Тя наклони глава. Почовърка пастичката с вилица. Рече колебливо:

— Знаеш ли, този ден, 28 май…

— Ммм? — окуражи я да продължи той.

Анжела вдигна очи.

— И аз живея втори живот — каза, чупейки устни. — Катастрофирахме с кола. Едва се отървах. Представяш ли си?