«Елените на господин Майер»

Защото и сега положението беше такова. Започна се с това, че при подножието на Копас Берц се сбогува с господин Майер, след което тръгна към долината Кьовечеш. Направи обаче само няколко крачки и след това неочаквано се обърна и започна да следи Майер и Щауб с внимателна и безшумна походка на дива котка. Наистина доста се умори от навеждането и клякането, от криенето между дърветата, докато ловците след двучасово ходене успяха да се приближат на разстояние един изстрел от ревящия елен, а той да се приближи до тях. Но ненапразно беше изминал този тежък и съвсем не безопасен път, защото видя онова, което искаше да види — как господин Майер убива елен.

Да, наистина беше странно. Поне за такъв ловец, който е платил хиляда пенгьо за това развлечение и отгоре на всичко е пътувал от Берн дотук. Защото можеше спокойно да си остане у дома. Господин Майер имаше толкова общо с убиването на елена, колкото и с ланския сняг — елена уби не той, а Щауб. Господин Майер дори не повдигна пушката си, само със затаен дъх гледаше как се приготвя Щауб за изстрела „по селски“, как насочва оръжието към огромното животно и как улучва „царското“ му сърце с бракониерска безпощадност.

Чичо Шаму проследи цялото действие с бинокъл. Видя и това, как господин Майер бърка в джоба си и дава на Щауб голяма пачка пари. Как може да има такива хора, които дават хиляда пенгьо за един елен, убит от друг човек, и единственото удоволствие, което получават от това, е да лъжат у дома си, пред приятелите си, че… Не! Това е невероятно и толкова смешно, че дори не можеш да се развличаш от него, а трябва само да се отвращаваш.

Старият лесничей сърдито се обърна на токовете си и бързо тръгна към къщи. У дома каза, че срочно трябва да замине за града, и повери делата си на своя заместник-стажант.

— Кога ще се върнете? — запита стажантът. — Утре ли?

— Не, утре не! Ще говорим по телефона.

Едва дочака колата да тръгне, непрекъснато се оглеждаше към гората, страхувайки се, че швейцарецът ще се върне и ще го свари, а чувстваше, че не би могъл повече да го гледа в очите, така силно се срамуваше вместо него.

— Хайде! Хайде!