«Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн»

— Не мога. Тя ще ме лиши от уискито ми. Тя е моята болногледачка, дипломирана медицинска сестра,

— В такъв случай уволнете нея и си пийте колкото ви душа иска.

— Не мога. Той държи всичките ми пари. Ако аз го направя, няма да ми даде и петак да си купя една чаша.

Тази печална перспектива предизвика нов порой от сълзи. Грийф бе заинтригуван. Макар и да познаваше многообразието на живота, никога не би могъл да си представи положение като това.

— Те бяха наети да се грижат за мен — хленчеше Панкбърн, — да ме държат далеч от чашката. А ето как го вършат, като се прегръщат открито из целия параход и ме оставят да се напивам до смърт. Не е честно, казвам ви. Не е честно. Изпратиха ги

с мен точно за да не ми позволяват да пия, а те ме оставят да се напивам като свиня само за да не им се пречкам. Ако се оплача, ме заплашват, че няма вече да пийна нито капка повече. Какво може да стори един нещастник? Смъртта ми ще тежи на тяхната съвест и толкоз. Хайде да слезем долу и да си пийнем,

Той се пусна от релинга и щеше да падне, ако Грийф не го беше хванал под ръка. Той сякаш се преобрази, стегна се, нападателно вирна напред брадичка, а в очите му проблясна твърдост.

— Няма да ги оставя да ме убият. И ще съжаляват. Предложих им петдесет хиляди… по-нататък, разбира се. Изсмяха се. Те не знаят. Но аз

знам.

Той затършува в джоба на сакото си и измъкна някакъв предмет, който блясна на слабата светлина.

— Те не знаят какво означава това. Но аз знам. — Той погледна Грийф с внезапно подозрение. — Какво според вас е това, а? Какво е това?

Дейвид Грийф за миг си представи как този пропаднал пияница намушва двамата млади влюбени с меден клин, защото в ръката си той държеше именно меден клин, от онези, които са се използвали в миналото на корабите.