«Космонавтът»

Рей Бредбъри

Космонавтът

Електрическите светулки се рееха над тъмната коса на мама и осветяваха пътя й. Стоеше на прага на спалнята си и гледаше към мен, докато отивах към потъналия в тишина хол.

— Този път ще ми помогнеш да го задържим тук, нали? — попита тя.

— Ще опитам — отвърнах.

— Моля те. — Светулките хвърляха стрелкащи се точици светлина по бялото й лице. — Този път не бива отново да заминава.

— Добре — казах след кратко мълчание. — Но от това няма да излезе нищо. Безполезно е.

Тя се отдръпна и светулките затрептяха след нея на електрическите си вериги като някакво блуждаещо съзвездие, показваха й пътя в тъмното.

— Въпреки това трябва да опитаме — дочух съвсем тихия й глас. Други светулки ме последваха до моята стая. Когато тежестта на тялото ми прекъсна веригата в леглото, те примигнаха и изгаснаха. Бе полунощ, с мама чакахме в леглата си в разделените от мрака стаи. Леглото започна да ме люлее и да припява. Докоснах едно копче; люлеенето и песента спряха. Не исках да спя. Изобщо не исках да спя.

Тази нощ не се различаваше с нищо от хиляди други като нея. Будехме се по никое време и усещахме как прохладният въздух става горещ, усещахме огъня във вятъра или виждахме стените да пламват за миг в ярък цвят и тогава разбирахме, че неговата ракета е над дома ни — неговата ракета, а дъбовете се огъваха от разтърсването. И аз лежах задъхан, с широко отворени очи, а мама лежеше в своята стая. Гласът й долиташе до мен по вътрешното радио:

— Усети ли го?

А аз отговарях:

— Да, той беше.