«Лазурната мас»

Енергията на насочения взрив изби петстотинкилограмовата врата и бункерът изпъшка.

— Бий, братлета! — викна Иван, измъкна рязаната пушка от пояса си и пръв се хвърли напред.

Шестимата смелчаци го последваха.

В бункера беше запушено, но не и тъмно: взривът не беше повредил инсталацията. От вратата навътре се точеше коридор. В дъното му се показа охраната — трима беложетонници. Сергей, Мустафа и Карпо метнаха гранатите.

— Легни! — изкомандва Иван и братята се хвърлиха на пода.

Трите взрива се сляха в един. Осколките се врязаха в бетонните стени, в коридора се разхвърчаха парчета от тела.

— Напред! — Иван скочи. — Да не им даваме да се опомнят!

Хукнаха по коридора. От дълбините на бункера се чу аларма. Войниците заизскачаха във фоайето от столовата — тъкмо беше почнал обядът. Братята ги посрещнаха с ураганен огън. Фоайето се изпълни с кисел барутен пушек.

Войниците падаха, живите се опитваха да се доберат до пирамидите. Но полетяха още три гранати и след пет минути с взвода беложетонници беше свършено. Мустафа и Николай заклаха ранените. Иван обърса от обветреното си лице капка чужда кръв и каза:

— Търсете!

И седмината тръгнаха да обикалят бункера, надничаха в отсеците и доубиваха персонала. Спряха пред водната врата. Зад неподвижния слой вода светеше жълт надпис: SOLARIUM.

— Какво е това, Иване? — попита Карпо.

— Ммм… курвенските магии на безчестниците. — Иван тикна дулото на пушката си във вратата, водата послушно се раздели на две. Той прекрачи и се озова в бара. Гърмеше оглушителна музика, стените и таванът мърдаха като живи, преливаха във всички цветове на дъгата, по средата на помещението танцуваше група ярко облечени хора. Един слаб човек в червен костюм друсаше нещо на бара. Коля Малкия и Сергей влязоха след Иван.

— О! Рипс, нашите храбри шаониени се връщат от лов! — викна един от танцуващите. — Какво ударихте, рипс пхън тхан?

— Сиао чжу! Ударили са сиао чжу! — изписка една жена в лъскав, променящ цветовете си костюм, без да спира да подскача и да прави някакви сложни движения.

— Давайте с нас, сержанти! — викна някакъв с наполовина метално лице.

Мъжът на бара мълчаливо гледаше влезлите. И изведнъж направи някакво движение с ръка и музиката спря.

— What’s the fuck?! Агвидор, ще ви убия, рипс! — запищя жената и замърда пръсти във въздуха.

— Агвидор, рискувате L-хармонията! — безсилно се отпусна на пода един мъж с потно лице и сребърна коса.

— Кои са тези? — попита човекът на бара.

Смехът и виковете секнаха, танцуващите замръзнаха и се взряха във влезлите.

— Ух, гадини гадни! — викна ядно Иван и стреля по човека на бара.

Сергей и Малкия Коля също откриха огън. Чуха се писъци и стонове на умиращи хора.

— Не всички, не до крак! — викна Иван и дръпна затвора.

Стрелбата спря.

Сред убитите и тежко ранените лежеше слаб като глист човек и държеше голата си глава с ръце.

— Довършете всички без тоя! — каза Иван и излезе през пльокащата врата в коридора.

Скоро в бункера не остана нито един жив освен кльощавия.

— Как се казваш? — попита го Иван.

— Борис Глогер — отговори кльощавият.

Лицето му беше тясно, спечената му кожа бе опъната по костите на черепа му. Под нея, на слепоочията, се виждаха някакви метални пластинки със сложна форма.

— Къде е онова, заради което сте тук? — попита Иван.

— В инкубатора.

— Къде е инкубаторът?

— В блок № 9.

— Къде е блок № 9?

— До апаратната.

— Къде е апаратната, черво такова?! — скръцна със зъби Иван.

— Ще ви покажа… всичко ще ви покажа… — Зелените мигли на кльощавия потрепнаха.

Тръгнаха по коридора и спряха до една бяла врата, на която имаше изображение на овча глава.

— Защо е тая овца? — попита Иван. — Овце ли гледате тука?

— Това е емблемата на РОСГЕНИНЖ.

— Отваряй!

Кльощавият пъхна пръста си в една дупка, вратата се плъзна настрани, зад нея светна. Кльощавият влезе, отиде до инкубатора и го отвори. В осветеното топло и тясно пространство лежаха свити като зародиши седем тела.

— Те ли са? — попита Иван.

— Да. Всичките седем обекта.

Иван ги погледна. Бяха различни на ръст и по форма. На вратовете на всички имаше жълти лентички с имена. А под кожата им ту тук, ту там се виждаше синкава мас. Наистина синя, почти лазурна — и сякаш светеше с някаква странна светлина.

— Фьодоре! — викна Иван.

Фьодор пристъпи напред, разпаса се и измъкна изпод кожуха си груб ленен чувал. Иван извади от валенката си нож с плексигласова дръжка, обърса го в шала си и го заби в гърба на Достоевски-2.

— Да ти помогна, Ваня? — попита Николай.

— Режи от другите — изсумтя Иван и почна да пори гърба на Достоевски-2.

Николай също извади ножа си и го заби в кръста на Толстой-4. Иван през това време внимателно отпори от гърба на Достоевски-2 дълго парче, пусна го в чувала и подвикна на другите:

— Кво зяпате? Режете, режете!

Николай изкара едно парче, вдигна го пред очите си. Маста освети покритото му с белези и пъпки лице.

— Глей ти! — ухили се той с изгнилите си зъби.

Малкия Коля се наведе към парчето и го помириса.

— На гъби ми мирише…

Николай също го помириса.

— Не. Не е на гъби. На мляко мирише.

— На мляко ли? — засмя се Малкия Коля. — Че ти кога си виждал мляко?

— Хайде на работа! — Иван пусна в чувала още едно парче.

Братята се наведоха над телата. Известно време рязаха мълчаливо.

— Свършихме май… — Иван пусна в чувала последното парче. — Ти ще го носиш, Фьодоре.

Високият широкоплещест Фьодор нарами чувала.

— Не е чак толкоз тежък.

— Качвайте се горе и ме чакайте — нареди Иван.

Братята излязоха.

Иван ги изпрати с поглед, после се обърна към кльощавия, който стоеше в ъгъла.

— Борис Глогер! Ела тук!

Кльощавият пристъпи към него. Иван извади от пазвата си окачен на връвчица диктофон, натисна копчето и попита:

— Каква е тая лазурна мас?

Глогер погледна тънките си пръсти.

— Лазурната мас е… вещество от LW-тип.

— На руски ми говори. Какво е това LW-тип?

— Свръхизолатор.

— Какво е това свръхизолатор?

— Вещество, чиято ентропия винаги е равна на нулата. Температурата му винаги е постоянна и е равна на температурата на тялото на донора.

— За какво се използва?

— Засега за нищо.

— За какво ви е тогава?

— Трудно е да ви обясня в плюс-позит…

— Не ми се бъзикай, нямам време! Давай бързо, на руски и по въпроса!

— Рипс… Космос… Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори… тоест лица, които записват фантазиите си на хартия.

— Писатели, така ли?

— Да… навремето са ги наричали така.

— И какво?

— И… това вещество… тоест, рипс… откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката.

— И какъв е тоя четвърти закон?

— Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата… аз всъщност не разбирам много от точни науки… така че не съм в плюс-директ…

— Какъв си?

— Биофилолог. Специалист по логостимулация.

— А къде са ви техничарите?

— Вие ги убихте.

— И не знаеш за какво ви е лазурна мас?

— Има проект. На МО. Не знам подробности… но, цзюй уо кхан лай… на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида… пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас… на пластове… на пластове… и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия.

— Реактор? И това е всичко?

— Как така „всичко“?

— Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор?