«Божественият Фаренхайт»

Алфред Бестър

Божественият Фаренхайт

Той не знае кой от нас през тези дни съм аз, но знаят едно: трябва да си самият ти, да живееш собствения си живот и да умреш със собствената си смърт.

Оризовите поля на Парагон-3 са дълги стотици мили, като безкрайна шахматна дъска, кафяво-синя мозайка под огненочервеното небе. Вечерите се появяват облаци като дим, ласкаят ориза и му шепнат.

Когато излетяхме от Парагон, край оризовите насаждения се бе опънала дълга редица от хора. Бяха напрегнати, мълчаливи, въоръжени — верига от мрачни силуети под кълбящото се небе. Всеки си имаше предавател, на китката му блестеше видеоекран. Говориха си рядко, обръщайки се едновременно към всички.

— Тук нищо.

— Къде „тук“?

— Полето на Джаксън.

— Отклонили сте се доста на запад.

— Някой провери ли участъка на Хилсън?

— Да. Нищо.

Така, като си подхвърляше случайни фрази, мрачната верига бавно се влачеше към аления залез. Вървяха часове, много часове — като изтеглящ се наниз от приблясващи диаманти.

— Тук нищо.

— И тук нищо.

— В участъка на Алън?

— Проверяваме.

— Да не сме го пропуснали?

— Ще трябва да се връщаме.

— Не е в Алън.

— Дявол да го вземе! Трябва да я намерим.

— Ще я намерим.

— Ето я! Сектор седми.

Линията замръзна. Диамантите се вкамениха в черната нощ на пещта. Екраните показваха малка гола фигура, пльоснала се в мръсна локва. До нея — колчето с името на стопанина на участъка: Ванделер. Светлинките на веригата станаха звезден куп. Стотици мъже се сбраха около крехкото телце на момичето. На гърлото й се виждаха следи от пръсти. Невинното личице беше изподрано, кръвта бе засъхнала върху дрехите й на чупливи люспи.

— Мъртва от поне три часа.

— Не е удавена, пребита е до смърт.

Един от мъжете се наведе и посочи свитата длан на детето — беше се борила с убиеца си. Под ноктите имаше късчета кожа и още незасъхнала кръв.

— Защо кръвта не е засъхнала?

— Странно.

— Кръвта на андроидите не засъхва.

— Ванделер има андроид.

— Не би могла да бъде убита от андроид.

— Това под ноктите е кръв на андроид.

— Но андроидите не могат да убиват — така са направени.

— Значи един е направен неправилно.

— Господи!

Термометърът него ден показваше 92,2 градуса по великия Фаренхайт.

* * *

Бордът на „Кралицата на Парагон“, посока — Мегастер-5. Джеймс Ванделер и неговият андроид. Джеймс Ванделер брои пари и плаче. С него във второкласната каюта е андроидът — великолепно синтетично създание с класически черти и големи сини очи. На челото му се виждат буквите СР, значи е един от скъпите, саморазвиващи се андроиди на стойност 57 хиляди долара по текущия курс.

— Дванайсет… четиринайсет, шестнайсет стотарки — хлипаше Ванделер. — Всичко на всичко! Шестнайсет стотарки! Един дом струва десет хиляди, земята още пет. А имаше още мебели, автомобили, картини, самолет…

Скочих от масата, отидох при андроида и започнах да го удрям. Не трепна.

— Искам да ви напомня, че струвам петдесет и седем хиляди — каза. — Искам да ви предупредя, че подлагате на опасност ценна собственост.

— Проклета луда машина! — закрещя Ванделер. — Какво те прихвана, защо го направи?!

— Трябва да ви напомня, че не мога да бъда наказан — казах аз. — Нямам чувства.

— Тогава защо го направи? — изкрещя Ванделер. — Защо я уби, защо?!

— Трябва да ви напомня, че каютите втора класа нямат звукова изолация.

Венделер рухна на стола, дишаше тежко и гледаше съществото, което беше негова собственост.

— Защо я уби? — попитах аз.

— Не знам — отвърнах аз.

— А всичко започна уж от нищо. Дребни повреди. Трябваше още тогава да се досетя. Андроидите не могат да чупят и разрушават. Те не могат да причиняват вреда. Те…

— Нямам чувства.

— Последваха обиди чрез действия. Този инженер на Ригел… Всеки път все по-лошо. Всеки път се налага бързо да изчезваме. Сега убийство. Какво ти става?

— Нямам реле за самоконтрол.

— Всеки път падаме все по-ниско. Погледни ме — в каюта втора класа… Аз — Джеймс Ванделер! Баща ми беше един от най-богатите! А сега… Шестнайсет стотарки. И ти! Проклет бъди!

Ванделер го хвана за раменете, избута го и се опъна на леглото. Постепенно се поуспокои.

— Инструкциите — каза той.

— Име: Джеймс Валентин. На Парагон съм бил един ден, за да се прехвърля на кораба за Мегастер-5. Занятие: агент за отдаване под наем на частни андроиди. Цел на визитата: да се заселя на Мегастер-5.

— Документите.

Андроидът извади от чантата паспорта на Ванделер, взе писалка и седна до масата. С точни уверени движения на майстор-калиграф той методично подправяше документите на Ванделер. Притежателят им го наблюдаваше като смазан.

— Господи — мърморех си аз — Ако можех да се избавя от теб… Трябваше да онаследя не теб, а татковата глава.

* * *

Далас Брейди беше най-добрият ювелир на Мегастер — ниска, дебела и напълно неморална нимфоманка. Тя нае саморазвиващия се андроид на Ванделер и ми създаде работа в работилницата. После съблазни Ванделер. Една нощ в леглото го попита:

— Казваш се Ванделер, нали?

— Да — сънно отвърна той. И веднага: — Не, не! Аз съм Джеймс Валентин.

— Какво се случи на Парагон? — попита Брейди. — Мислех, че андроидите не убиват и не унищожават собственост.

— Аз съм Валентин! — настояваше Ванделер.

— Хайде, остави. Отдавна го разбрах.

— Казвам се Валентин.

— Доказателства ли искаш? Или искаш да повикам полицията?

Протегна ръка към видеофона.

— За бога, Далас! — Ванделер скочи и грабна апарата от ръцете й. Тя започна да се смее, а той се свлече от срам и безпомощност.

— Как разбра? — попита той.

— Всички вестници писаха. А Валентин е близко до Ванделер. И какво се случи на Парагон.

— Той похити момиче. Отмъкна я в оризищата и я уби.

— Изнасили ли я?

— Не знам.

— И те търсят?

— Крием се вече две години. За две години — седем планети. За две години изгубих собственост на сто хиляди.

— Трябваше да разбереш какво му става.

— И как? Какво да кажа? Моят андроид е убиец, поправете го — това ли? Веднага ще повикат полиция. — Започна да ме тресе. — Как ще живея без него? Как ще си вадя парите?

— Ще работиш.

— А какво мога? Нима мога да се сравнявам със специализираните андроиди и с роботите? Трябва много талант…

— Така е.

— Цял живот ме е хранил баща ми. Дявол да го вземе! Малко преди да умре се разори и ми остави само андроида.

— Продай го и вложи петдесет хилядарки.

— За три процента? За хиляда и петстотин годишно? Не, Далас, не.

— Но той се е смахнал! И какво мислиш да правиш?

— Нищо… Да се моля… Само едно те… А ти какво мислиш да правиш?