«Пърси Грим»

Уилям Фокнър

Пърси Грим

В град Джеферсън живееше млад човек на име Пърси Грим. Към двайсет и пет годишен, той бе вече капитан от щатската национална гвардия. Роден в града, прекарал в него целия си живот, той го напускаше само лете — тогава се включваше в летните военни учения. Беше твърде млад, за да е участвал в Европейската война и едва в 1921 или 1922 година му стана ясно, че никога няма да прости на родителите си за това. Търговец на железария, баща му не разбираше тия неща. Просто си мислеше, че момчето е мързеливо и току-виж станало пълен безделник, докато в същност момчето страдаше от ужасната трагедия, че се е родило не само много късно, а и недостатъчно късно, за да не може да схване, че е пропуснал времето, когато е трябвало да бъде мъж, а е бил дете. И сега, когато лудостта бе стихнала и ония, които по нейно време бяха най-гръмогласни, та дори и героите, служили и изстрадали, почваха да се гледат малко накриво, той нямаше с кого да сподели, кому да открие сърцето си. Всъщност за първи път се сби сериозно с един бивш войник, когато оня подхвърли, че наложи ли му се отново да се бие, този път щял да застане на страната на Германия, против Франция. А Грим веднага го засече:

— Значи и против Америка?

— Ако Америка е толкова глупава пак да помага на Франция… — не довърши войникът. Грим моментално замахна; беше по-дребен от войника, нямаше още двайсет. Резултатът беше предварително решен, дори Грим без съмнение знаеше това. Но той изтърпя наказанието и накрая се стигна дотам, че войникът взе да моли стоящите наоколо да хванат момчето. После носеше белезите от тази битка с оная гордост, с която по-късно щеше да носи и униформата, за която тъй слепешката се бе хвърлил в бой.

Спаси го новият закон за военната служба. Приличаше на човек, който сякаш години наред е живял в мрак, в тресавище. Като че не само не виждаше пред себе си път, а и знаеше, че път няма. И тогава изведнъж животът се откри пред него, определен и ясен. Пропилените години, през които не бе показал никакви способности в училище, в които минаваше за мързелив, непослушен и без амбиции, бяха вече зад гърба му, забравени. Сега той виждаше как животът се разгръща пред очите му, прост и неизбежен като гол коридор, през който трябва да минеш, завинаги освободен от нуждата отново да разсъждаваш или да решаваш, а бремето, което поемаше сега, беше блестящо и леко и войнствено като месинга на копчетата и отличителните знаци. Обзе го върховната, с нищо ненарушима вяра въз физическата сила и сляпото подчинение, вярата, че бялата раса е най-висша от всички раси, че американецът е най-висш от всички бели и че американската униформа стои над всичко, при това единственото, което се изискваше да отдаде за тази вяра и тази привилегия, бе само собственият му живот. Всеки национален празник, който имаше и най-малък военен оттенък, той обличаше капитанската униформа и слизаше в града. И ония, които сега го срещаха, отново си спомняха оня ден, когато се сби с бившия войник, а той, целият сияещ със значката за отлична стрелба (беше добър стрелец) и нашивките, вървеше сред цивилните сериозен, изправен, с онази полувойнственост и неосъзната гордост, с каквито се отличава всяко момче.

Не членуваше в Американския легион¹, но това не бе негова грешка, а на родителите му. Въпреки това в съботния следобед, когато доведоха от Мотстаун Джо Кристмъс, мулата, когото обвиняваха в убийството на мис Джоана Бърдън, той бе вече посетил командира на местната ветеранска група. Неговото предложение и думи бяха съвсем прости и прями:

— От нас се иска да пазим реда — рече той. — И трябва да оставим законът да действа. Законът, нацията. Никой цивилен няма право да съди на смърт. За това трябва да се погрижим ние, войниците от Джеферсън.

— А ти отде знаеш, че някой има намерение да постъпва другояче? — каза командирът на легиона. — Чул ли си нещо?

— Не знам. Не слушам. — И той не излъга. Защото за него нямаше почти никакво значение какво могат или не могат да говорят цивилните граждани. — Не е там въпросът. Важното е ние като войници, носещи тези униформи, първи да изявим какво мислим. Направо да покажем на тия хора как разсъждава по тия въпроси правителството на страната ни. И че изобщо не им е дотрябвало да се занимават с приказки. — Планът му беше абсолютно прост: местната група на легиона да се разшири във взвод под негово командване и съобразно чина му. — Но ако не искат аз да командвам, лесна работа. Ако кажат, ще застана на второ място. Мога и сержант да бъда, и ефрейтор. — И той беше сериозен. Не търсеше празната слава. Защото бе твърде искрен. Толкова искрен и сериозен, че командирът на легиона преглътна безцеремонния отказ, който щеше да изрече.

— Все пак не мисля, че има нужда от това. Ако имаше, ние всички щяхме да действаме, но като цивилни граждани. Не мога да използвам легиона за такова нещо. В края на краищата вече не сме войници. И да можех, нямаше да се съглася.

Грим го погледна без гняв, сякаш пред него стои не човек, а някаква буболечка.

— Все пак навремето сте носили униформа — каза той уж търпеливо. — И предполагам, няма да използвате авторитета си да ми попречите да разговарям поотделно с другите. Нали?

— Няма. Нямам власт да направя това. Но не забравяй, само по частен път, като с отделни граждани! Името ми изобщо не бива да споменаваш.

И тогава Грим на свой ред го сряза:

— Дори не мисля — каза той и си отиде.

Това бе в събота, около четири часа. До края на следобеда той обиколи магазините и канцелариите, където работеха членовете на легиона, тъй че на свечеряване се бяха събрали вече достатъчно настроени в неговата гама хора, от които можеше да се сформира почти пълен взвод. Той бе неуморим, сдържан и все пак настойчив; в него имаше нещо неотразимо и пророческо. Въпреки това събраните доброволци бяха съгласни с командира си в едно: да стоят по-далеч от официалното предназначение на легиона — при което, без преднамерени усилия, Грим бе постигнал първоначалната си цел: начело сега стоеше той. Събра ги точно преди вечеря, разпредели ги в отделения, назначи командири и щаб; по това време по-младите, които не бяха се били във Франция, почваха вече да се разгорещяват. Обърна се към тях накратко и хладно:

— … Ред… законност… нека всички видят какви хора са носили униформата на Съединените щати… И още нещо — сега вече той мина към по-фамилиарен тон, както става с полковите командири, които познават хората си по име, — всичко това оставям на вас. Ще постъпя тъй, както вие решите. Смятам, че няма да е лошо, да не събличам униформата, докато не уредим въпроса. Така всеки ще разбере, че чичо Сам е с нас не само по дух.

— Но него го няма — тозчас се обади някой, очевидно човек със схващанията на стария командир, който между другото не присъстваше на срещата им. — Безредиците все още нямат нищо общо с властта. Шерифът Кенеди може да не е съгласен. Тук става дума за Джеферсън, а не за Вашингтон!

— Ще го накараме да се съгласи — каза Грим. — Каква е целта на вашия легион, нали да защищава Америка и американците?

— Не — рече другият. — Според мен по-добре ще е да не превръщаме нещата в демонстрация. Можем да правим каквото си искаме без такива работи. По-добре е. Не е ли така, момчета?

— Добре тогава — каза Грим. — Ще направим както казвате. Но всеки ще трябва да носи пистолет. След един час на същото място ще направим преглед на оръжието. Всеки трябва да се яви.

— А какво ще каже Кенеди за тия пистолети? — попита някой.

— Аз ще се погрижа за това — рече Грим. — Явете се тук точно след един час с оръжие. — И ги разпусна. Прекоси стихналия площад и влезе в канцеларията на шерифа. Казаха му, че шерифът си бил у дома. — У дома? — повтори Грим. — Сега? Какво прави там?

— Вечеря, предполагам. Мъжага като него има нужда да яде по няколко пъти на ден.

— У дома! — повтори Грим. В погледа му нямаше блясък, беше същият студен и отнесен поглед, с който бе удостоил командира на легиона. — Яде! — Излезе и забърза. Мина отново през пустия площад, опустял, защото хората мирно и тихо седяха на трапезите си в мирния и тих градец на мирната и тиха околия. Отиде до дома на шерифа. Първата дума на шерифа беше „не“.

— Какво? Да се съберат на площада двайсет души с пистолети в джобовете? Не! Това няма да го бъде! Не мога да допусна. Не може. Остави на мен тая работа.

Грим го изгледа, след това се обърна и вече забързал, каза:

— Добре, щом така искаш. Няма да ти се бъркам в работата, но и ти няма да ми се бъркаш. — Думите му не прозвучаха като заплаха. Бяха изречени твърде равно, категорично и без излишно разгорещяване. Тръгна бързо към вратата. Шерифът погледна след него, после го повика. Грим се обърна.