«Двойна сватба»

Глава 1

Мемфис, Тенеси — 28 февруари 1992 година

Миси Монроу говореше по телефона с годеника си, но мислеше за сачмените лагери.

— Да, Джеф. Всичко е уредено за сватбата утре — каза тя възбудено и тръсна цигарата си. Гледаше намръщена производствения каталог върху бюрото си. — Майчето и татенцето се справиха чудесно. Аз също съм напълно готова.

— Нямам търпение да те видя по бикини на плажа в Сент Кроа. Сигурен съм, че трудно ще се въздържа да не те докосна.

— Как си успявал досега? — сухо попита Миси.

— Да, скъпа. Знаеш, че чакам да се оженим и всичко да си дойде по реда — потвърди той нежно.

Миси изпъшка.

— Старомодна галантност точно в края на двадесети век! Питам се дали заслужавам такъв достоен мъж като теб.

Джеф се засмя.

— Любима, ти ми се подиграваш?

Миси въздъхна, остави цигарата и бързо отпи глътка горещо кафе. Намръщи се, защото стомахът я присви силно. Това беше петата чаша за този ден.

— Всъщност мисля, че точно по този въпрос съм напълно откровена.

— В такъв случай, аз също се чудя дали заслужавам такава чудесна жена като тебе.

— Ако това са твоите притеснения, сигурно си мазохист.

— Както винаги си строга към себе си, скъпа. Между другото, остава ли уговорката да вечеряме заедно тази вечер?

Миси повдигна косата си и започна да масажира схванатия си врат.

— Разбира се. Надявам се дотогава да успея да организирам изпращането на доставката за Детройт.

— Миси, работиш твърде много. В навечерието на нашата сватба би могла да намалиш малко темпото. В края на краищата, имаме достатъчно пари! — в гласа на Джеф се долавяше загриженост.

— Но аз няма да се откажа от работата си, Джеф.

— А какво ще кажеш за децата, които ще имаме?

Тя сви рамене.

— За какво са бавачките? Нямам намерение да изоставям кариерата си.

Последва неловко мълчание.

— Разбира се, скъпа — примирено отговори Джеф.

В кабинета й влезе управителят на банката.

— Слушай, Джордж Шмидт е тук. Трябва да свършвам.

— Разбира се. Предай моите поздрави на Джордж. Ще те взема в седем.

— Много добре.

Миси постави слушалката, угаси цигарата и погледна разтревожена към Джордж.

— Какво става? Ще спазим ли срока?

Джордж беше около петдесетгодишен, едър, плешив мъж. Изглеждаше напълно изтощен. Погледна шефката си смутено и каза:

— Съжалявам, Миси, но още две шлайфмашини се повредиха.

— По дяволите! — извика вбесена Миси, като се наклони заплашително. — Как си могъл да допуснеш това? Ако не натоварим стоката на експреса в пет, ще загубим поръчката. Казах ти да осигуриш предварително тези машини. Още една такава грешка от твоя страна, господине, и аз ще…

— Какво ще направиш, Миси? — въпросът на Джордж беше изпълнен с уморено спокойствие.

Миси изскърца със зъби. Мъчеше се да овладее бурята в себе си. Изправи се до прозореца, кръстосала ръце върху раздразнения си стомах, и се загледа намръщена към Мисисипи. Не можеше да повярва, че беше изрекла такива думи. Джордж беше последният човек, когото искаше да обиди.

Застанал зад нея, Джордж Шмидт наблюдаваше младата си шефка отегчен до смърт. Миси Монроу беше ослепителна синеока блондинка с идеални черти на лицето. Беше облечена в син костюм от лек вълнен плат. Златистата и дълга коса безукорно падаше върху челото и раменете. Като я гледаше човек, никога нямаше да предположи, че тази двадесет и пет годишна жена имаше характера на вироглаво, разглезено дете. Във фабриката помежду си я наричаха „кучка“.

Джордж познаваше Миси още от малка. Преди двадесет и пет години Хауард и Шарлот откриха фабрика за сачмени лагери. Когато донасяха във фабриката своята невръстна дъщеря, той дори няколко пъти беше сменял пелените й. Години наред със съжаление наблюдаваше как милото семейство Монроу разглезваше дъщеря си твърде много, като задоволяваше всяка нейна прищявка. Сега сто работника във фабриката търпяха последиците от това нейно възпитание.

Миси беше поела ръководството на фабриката преди две години и всички усетиха желязната й ръка. Персоналът трябваше да понася безкрайния тормоз, безразсъдните изисквания и честите й гневни избухвания. Наистина, не беше уволнила никого, но няколко кадърни началника на отдели бяха напуснали след една унищожителна тирада от нейна страна. Липсата на квалифициран персонал доведе до загуби и напоследък Миси се опитваше да слага юзди на избухливия си характер. Мълвата твърдеше, че се е подложила на терапевтични сеанси.

Миси се обърна с усмивка на разкаяние.

— Джордж, извинявай! Бил си ми като втори баща. Не мога да повярвам, че изрекох такива думи. Не знам какво ще правя, ако ме напуснеш. Понякога се чудя как ме търпиш. Защо съм такава кучка!

И двамата знаеха, че думите й са верни, затова Джордж ги остави без коментар. Вместо това той каза:

— Миси, не може да очакваш машините, които работят по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, да не се повреждат.

Тя махна с ръка.

— Знам.

— Ще изпратим поръчката, дори ако трябва да лъсна последните няколко лагера със собствените си зъби. Слушай, трябва да се приготвяш за сватба. Защо просто не си отидеш вкъщи?

На устните й се появи крива усмивка.

— Така ужасно ме боли главата. Сякаш цялата съм само една болка.

— Като че ли атаката е в сърдечната област…

Тя се взря в него и направи жест с пръст, сякаш го застрелва с пистолет. Прехапа устни.

— Между другото, сигурен ли си, че ще се справиш без мен, докато съм на Карибите?

— Говорили сме за това хиляди пъти. Независимо от това, дали ти ми вярваш или не, без теб е може би по-добре. Сега просто си върви вкъщи омъжи се за онзи добър младеж и бъди щастлива — Джордж добави с малко тъга: — Дано да съумееш да бъдеш щастлива, Миси!

Тя прокара пръсти през косата си.

— Знам. Това би направило живота на всички ни по-лесен — като го гледаше как тръгва да излиза от стаята, добави с необичайна нерешителност: — Ще те видя утре на сватбеното тържество, нали?

Той се усмихна.

— Разбира се, шефе. Не бих го изпуснал за нищо на света.

Минути по-късно, в мрачно настроение, Миси летеше по магистралата към семейната къща в източен Мемфис. Беше се преместила при родителите си, за да се подготви за предстоящата сватба. Миналия месец беше изтекъл договорът по наеманото от нея жилище. Двамата с Джеф планираха да живеят в неговия апартамент, докато си построят къща в града.

Преди да напусне офиса, беше наредила на секретарката си да изплати богато възнаграждение на Джордж Шмидт — третото за тази година. Усмихна се горчиво. Всеки път, когато изливаше гнева си върху своя талантлив управител, се опитваше да измоли прошка чрез щедър чек, в който включваше значителна част от капитала на компанията. Неумението да се владее й струваше скъпо, а Джордж ставаше богат. Без съмнение, той го заслужаваше, защото проявяваше търпение към нея. Защо трябваше да бъде такава кучка? Нейният терапевт се опитваше да разбере чувствата й. Помагаше й да си обясни защо толкова често страдаше от потискащ гняв и пасивна враждебност.

Състоянието й може би се дължеше на факта, че напоследък имаше постоянно усещане за болка. Тук никой нямаше нужда от нея. Чувстваше се изолирана от света, в който живееше. Приличаше на излишно късче, останало след нареждане на мозайка. Търпеливите й, дълго страдали родители не се нуждаеха от нея. Те сигурно предпочитаха по-покорна дъщеря, а тя беше като шило в торба.

Предприятието също не се нуждаеше от нея. Там се чувстваше като скърцащо, самотно винтче. Джордж Шмидт беше достатъчно способен, за да се справя и сам.