«Джийвс и проблемите на Фреди»

П. Г. Удхаус

Джийвс и проблемите на Фреди

— Джийвс — надникнах аз един ден в стаята му. Току-що се бях прибрал от клуба. — Не искам да ти нарушавам спокойствието, но…

— Да, сър?

— Ще ми се да разменя няколко думи с теб…

— Да, сър.

Той подреждаше Устъровия багаж в добрия ми стар куфар, тъй като ни предстоеше летуване на море. Щом го заговорих, веднага се изправи и ме загледа, пръскайки се по шевовете от почтителност и усърдие.

— Джийвс — продължих аз. — Един мой приятел си има неприятности.

— Нима, сър?

— Познаваш ли господин Буливънт?

— Да, сър.

— Тази заран отидох да хапна в „Търтеите“ и го сварих там, сврян в най-тъмното кьоше на пушалнята, посърнал като роза в ранна есен. Това естествено ме изненада. Знаеш го колко е слънчев. Душа на компанията ни.

— Да, сър.

— Самата радост, бих казал.

— Точно така, сър.

— Та аз го поразпитах и той ми обясни, че се е скарал с годеницата си. Нали знаеш, че е сгоден за Елизабет Викърс?

— Да, сър. Спомням си, че прочетох съобщението в „Морнинг поуст“.

— Да, но вече не е. Не ми каза какъв е поводът за скъсването, но важното в случая е, че тя е анулирала предстоящото спортно събитие. Не му позволявала дори да я наближи, отказвала да говори с него по телефона и му връщала писмата неотворени.

— Крайно неприятно, сър.

— Трябва да направим нещо, Джийвс. Въпросът е — какво?

— Твърде ми е затруднително да направя в момента някакво конкретно предложение, сър.

— Е, аз пък като начало ще го взема със себе си в Марвис Бей. Добре познавам момчетата, изритани от любимите момичета. Преди всичко им трябва промяна в обстановката.

— Във вашите думи има много истина, сър.

— Има я! Промяна на обстановката — това преди всичко. Чух една история. Момичето го изритало. Той заминал за чужбина. Два месеца по-късно тя решила все пак да приеме ръката му и му изпратила телеграма: „Върни се Мюриъл“. Той седнал да пише отговор и изведнъж установил, че й бил забравил фамилното име. Така че изобщо не й отговорил и си заживял щастливо. Затова, Джийвс, няма да се учудя, ако Фреди Буливънт се излекува изцяло след две седмици, прекарани край морето в Марвис Бей.

— Твърде е вероятно, сър.

— А ако това не стане, не по-малко вероятно е, че като се освежиш от морския въздух и от простата, но здравословна храна, мозъчната ти кора ще се размърда и ще измътиш някакъв начин да съберем тези две заблудени души.

— Ще се постарая, сър.

— Знаех си, Джийвс, знаех си. Не забравяй да сложиш повечко чорапи.

— Няма сър.

— И не по-малко тениски.

— Добре, сър.

Оставих го да продължи стягането на багажа и два дни по-късно потеглихме за Марвис Бей, където бях наел една вила за юли и август.

Познавате ли Марвис Бей? Намира се в графство Досетшир и макар че едва ли бих го нарекъл оживен светски курорт, и той си има своите добри страни. По цял ден се печеш на слънцето и се къпеш в морето, а вечер излизаш да се разходиш край брега заедно с комарите. В девет часа мажеш раните с мехлем и се прибираш да нанкаш. Прост, здравословен живот, който явно страшно допадаше на Фреди. Щом изгрееше луната и вятърът завъздишаше в дърветата, с въжета не можеш го издърпа от брега. Комарите бяха във възторг от него. С часове го чакаха да се зададе и пренебрегваха напълно приемливи минувачи, само и само да се запазят в добра форма за Фреди.

Но през деня, трябва да си призная, горкичкият доста ми тежеше като гост. Предполагам, че не е почтено да виниш един човек с разбито сърце, но трябваше да призова на помощ целия си стоицизъм, за да изтърпя компанията на този смазан от мъка екземпляр, особено през първите дни на престоя ни. Когато не си дъвчеше лулата и не се зъбеше злобно на килима, той свиреше с един пръст на пианото „Розова градина“. Освен „Розова градина“ друго не можеше да свири, а и от нея знаеше само първите няколко такта. Това обаче не му пречеше да я отпочва с мрачна увереност, но някъде на третия такт бушонът му изгаряше и се налагаше да започне пак от началото.

Фреди си свиреше както винаги една сутрин, когато се прибрах от плажа. Стори ми се, че извличаше от мелодията повече злокобна меланхолия от всеки друг път. И предчувствието не ме излъга.

— Бърти — проговори той с гробовен глас още щом ме съзря, плъзна ръка накриво и удари един акорд, наподобяващ предсмъртен вопъл на жаба. — Видях я!

— Кого? Елизабет Викърс? Как си я видял? Че тя не е тук!

— Тук е. Сигурно е дошла да погостува на роднини или нещо такова. Ходих на пощата да проверя за писма и се сблъскахме на вратата.

— Е, и?

— Все едно, че бях въздух.

И той отново почна „Розова градина“, като фрасна клавиатурата с такава сила, че за малко да си счупи единия пръст.

— Голяма грешка беше, че ме доведе тук, Бърти. Най-добре да си вървя.

— Да си вървиш? Я стига глупости! Това е най-доброто, което можеше да се случи. Какъв късмет, че и тя е тук! Сега вече няма начин да не се представиш в най-добрата си светлина!

— Нали ти казах, че дори не ме погледна!

— Няма значение. Бъди спортсмен! Опитай пак!

— Все едно, че бях от стъкло.

— Я не се разкисвай! Повече кураж и настойчивост! Щом като ни е пристигнала на крака, какво се иска сега от нас? Да я накараме по някакъв начин да ти бъде страшно задължена! Да започне свенливо да ти благодари. Да започне…

— Че за какво толкова ще ми благодари свенливо?

Това ме накара да се замисля. Той несъмнено бе налучкал болното място. Известно време го гледах с отворена уста. После ме споходи прозрение.

— От теб се иска да намериш начин да я спасиш от сигурно удавяне.

— Че аз не знам да плувам!

Ето какъв е, с две думи, Фреди Буливънт! Приятно момче във всяко едно отношение, но помощ от него не чакай.

Той отново нападна пианото, а аз не издържах и излязох на въздух.

Разхождах се из плажа и обмислях новосъздалото се положение. Много ми се искаше, естествено, да се посъветвам с Джийвс, но цяла сутрин не бях го виждал. Безнадеждно беше да очаквам Фреди сам да се погрижи за себе си в настоящия кризисен момент. Не твърдя, че добрият стар Фреди си няма добрите страни. Много го бива на поло и съм чувал да го хвалят на билярд. Но като оставим настрана тези му достойнства, трудно бихме го нарекли човек на действието.

Та тъкмо бях заобиколил едни скали, потънал в размисли, когато ми се мярна синя рокля и отпреде ми цъфна момичето. Никога не бях я виждал, но Фреди бе наръсил стаята си с шестнайсет нейни снимки, така че нямаше начин да греша. Седеше на пясъка и помагаше на едно малолетно дебело хлапе да си строи пясъчен замък. Недалеч от тях се беше излегнала в шезлонг възрастна дама и четеше роман. Чух Елизабет да я нарича веднъж-два пъти „лельо“, така че, впрягайки умствените си възможности на работа, стигнах до извода, че малчуганът й е братовчед. Дори си помислих, че ако Фреди беше на моето място, той неминуемо би се опитал, ръководен от този факт, да заобича детето. Аз обаче не успях да сторя това. Не бях виждал хлапе, което да ме кара да се чувствам по-несантиментален. Беше кръгло като топка и цялото обвито в тлъстини.

След като си построи замъка, то явно се отегчи от живота и ревна. Момичето веднага го поведе към продавача на сладолед — малкият явно не представляваше за Елизабет никаква тайна. А аз продължих по пътя.