«Кутсуз»

1607
1 страница из 3
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст

Шрифты

  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

  • Аа

    Iowan

  • Аа

    San Francisco

  • Аа

    SF Serif

  • Аа

    New York

  • Аа

    Helvetica Neue

  • Аа

    Arial

  • Аа

    Georgia

  • Аа

    Times New Roman

  • Аа

    Courier

  • Аа

    Courier New

  • Аа

    Menlo

  • Аа

    SF Mono

стр.

Алекс Болдин

Кутсуз

Петък е, тринайсети октомври! Лошо съвпадение на ден и дата! По една случайност дистанционното се е включило на „Канал Осем“. Даниел Цветков стои в средата на аудиторията и лигаво разнищва темата за фаталността на числото тринайсет. Обаждат се слушатели, кой по-разпален, кой по-загрижен и всеки споделя болката си. Животът е тежък за повечето от тях. Като правило, водещият с лекота обръща сериозните проблеми в леки и безгрижни майтапи. Такава е тактиката му. На който не му харесва да не гледа и слуша.

Гледам разсеяно телевизионния водевил и поскубвам едри сочни зърна от купата с грозде, мъдреща се на салонната масичка. По принцип мразя тези предавания, защото са зле замислени и още по-зле реализирани. За съжаление мачове няма, по нито един от шестнайсетте канала на пенсионерския програмен пакет. Всъщност в тоя пакет се въртят безспир само две теми, „чалга“ музика и латино сериали. Някой беше казал, че най-добре се затъпява от латино сериали. Сигурно е прав или щом го твърди, значи го е изпитал на себе си. През останалото време задължително се коментира кой кого е ограбил, изнасилил или убил, тоест нашите мили новини. Най-накрая за каймак може да се погледа и спорт. Тъкмо моя мерак! Особено футбола или да кажем, билярд. Защо билярд ли? Ами просто защото ми успокоява нервите.

При тоя забързан живот, безпаричие, конфликтни и стресови ситуации, билярдът е мехлем за душата.

Вместо да дъвчете нервно долната си устна, да премятате в съзнанието си обидните думи на шефа, сипете си чашка коняк, опънете се на фотьойла и си пуснете програмата Евроспорт, някъде между двайсет и един и двайсет и два часа. Щеките ще се плъзгат леко пред очите ви, цветните топки ще почукват меко и на съзнанието ви ще е леко, леко…

На входната врата се позвъни. Отдъхвам си с облекчение. Най-сетне ще има нещо по-разнообразно и не така изнервящо от лигавата усмивка на Даниел Цветков. По разнообразното събитие се оказва стария ми приятел Гявола, дребен мъж, горе долу на моята възраст, с прошарен мустак тип „Цар Борис III“ и олисяло теме пак от същия тип. Разликата между величеството и Гявола се състоеше в ръста. Ако застанеха един до друг, Гявола щеше да стигне едва до рамото на величеството. Ако ли пък двамата случайно решеха да се поразговорят би се получила интересната и комична ситуация подобна на баба, молеща се на иконата на Исус Христос.

Вгледах се в моят приятел. Беше очевидно посърнал, по смръщен от всякога и по-отчаян от обикновено. Знаех, че работи като нощен пазач в някакъв едва кретащ завод. Знаех също така, че си има сериозни проблеми с работодателя. По образование Гявола беше инженер, но от 16 години насам не само, че не намираше инженерна работа но и каквато и да е друга работа. Гладуваше като бездомно куче. Мръзнеше като куче. Живееше като куче. Понякога и сам не знаеше дали е куче или човек. За себе си казваше, че е кутсуз. Каквото направи, все наопъко ще го направи. Веднъж му казах да иде да си лее куршум. Имаше там в махалата зад реката една кадъна дето се занимаваше с тия щуротии. Да махне магията де. Той се засмиваше и ми връткаше с пръсти около ухото, демек „И на теб ли ти захлопа ламарината?“.

— Монка, имаш ли малко коняче от онова, с което имаш навик да черпиш? — продума със сух и залепнал за небцето език Гявола. — Дай да дръпна две глътки, че ще ми се спука сърцето и главата от нерви.

— Има бе Гявол. Има бе. Хайде влизай и сядай да те видя. Много зле изглеждаш бе? Какво ти е?

— Абе мааа’-ни! Тегло бе братче!

— Чакай! Чакай малко! Пийни, пийни пък после ще разправяш.

Седнахме на креслата в хола, изключих телевизора за да не ни дразни лигавата усмивка на господин Цветков, и моя милост напълни чашите. Конякът при мен е евтин. Не е съвсем менте, но не е и Метакса — типичен коняк на демократичния преход, боя, украински алкохол и кой знае още какво. Първите глътки са много важни. Пият се бавно с полузатворени очи, с отпуснати мускули. След доволното изръмжаване, вече разговорът може да започне, също тъй бавно и тежко. Няма за къде да се бърза.

— Та, казвай сега. — подхванах леко и успокоително.

— Зле е! Смених работата. Не трябваше да го правя, ама кой ли Гявол ме накара. — При тия думи, неволна усмивка цъфна на лицето ми. Гявола, твърде често обичаше да употребява тая дума. От този му навик му бе излязъл и съответния прякор. — Оня, стария шеф, полицая не ми плащаше осигуровки и бях решил да напускам. Отвори се едно място за пазач на строителна фирма и много-много не му мислих. Фирмата голяма, хората и работят по чужбина, президентът — богата клечка, не си знае парите и работниците. Мислех си, че е за добре, но се оказа ад?

— Хайде бе! Какво е станало!

— Днес ми е шести работен ден но ми се разказа играта. Тоя пусти мой късмет! Да вземе, че да умре кучето на президента, и то през моята смяна. Чух го някъде към три през нощта да тропа. Излязох, гледам го, а то залита, повръща и скимти. Това куче му било любимец. Рекс се казваше, немска овчарка.

— Бог да го прости!

— Беше едно такова едро и зло. Като го доближиш и рипа та ще те разкъса. Докато се усетя и навири крака. Умря пред мене. Не разбрах дори как стана това. Звъня аз по телефона, а пустинякът му не дава връзка. Не знаех, че външните номера се набирали най-напред с деветка. Бях нов работник, на два дена стаж. Никой не ми обясни нищо, за особеностите на обекта, за телефона, за кучето. Бях като объркан петел, с крака оплетени в кълчища. Когато разбраха че съм инженер, сякаш Гявол им затвори устата. Гледат ме и се подсмиват. Простите работници не обичат инженерите още от социалистическо време.

Като видях, че помиярът навири петали, хукнах към подстанцията да се обадя на шефа за случката. Дежурният ме пусна, добър човек се оказа. Позволи ми да телефонирам. В пет сутринта, шефът лично долетя с джипа си, едно черно „Чероки“. Пристъпва бесен и реве над главата ми. „Как стана така бе мизерник?! Ти ли го отрови? Нали си химик! Каква отрова му забърка?“ Втресе ме да знаеш. Такъв човек-звяр не бях виждал. Иначе когато не е ядосан е един мазен, мазен.

Веднага се разпореди да започне разследване. В седем сутринта доведе не един а трима ветеринарни лекари. На двора разпориха псето. Извадиха му карантиите. Рязаха му дробовете. Взеха и кръв за изследване.

— Интересно. Кой ли го е отровил?

— Мисля, че е вътрешен човек. Използуваха момента, че съм нов и неопитен.

— Тук май не си прав. Ти поразпита ли за твоя работодател предварително? Знаеш ли кой е той?

— Купил е целия комбинат. Поставил е пазачи на четирите входа. Има толкова пазачи колкото е целия персонал на някои фирми. Само тук в нашия град има четири магазина за строителни материали. Други два са в София, един в Пловдив и Плевен, абе…

— Ти не знаеше ли, че той ми изкупи акциите от приватизационния фонд?

Петдесет акции му ги дадох почти без пари. Беше основател на същия фонд заедно с още шестима други бандити. Скапаха фонда и си поделиха парите на държавата за нула време. Та да знаеш този тип си има врагове. Може да го е отровила и конкуренцията му. Пък може и да му замислят нещо по-сериозно, за което кучето е пречка.

— И аз си мисля така. Барачката на портиера е досами личния му луксозен „Мерцедес“. Треперя на лист да не му сложат бомба под ламарината. Ако го взривят отивам и аз на кино.

— Я разкажи за това куче. Каква порода е?

— Едро и яко е, немска овчарка. Хвърля се на всички, затова го връзваха през деня, а нощем го пускаха на свобода. Но е умно. Като разбереше кой ще го храни и се умирява. Всеки пазач е длъжен да го храни на определен час. И не яде какво да е. Купуват му специални наденички. По петнайсет наденички на ден. Отделно президентът му носи през деня печени кебапчета и кюфтета направо от Билата. Това куче му е любимец. Повече го обича от хората си. Представи си, идва и му хвърля по осем кебапчета, топли, топли. Аз не съм хапвал кебапчета от месеци, а кучето ги яде по осем наведнъж. Хладилникът при пазачите е пълен със всякакви месни вкусотии за това куче. Има някакви синтетични гранули, специални за кучета. Някои от нашите, нали сме все гладни, си открадваха от наденичките. Аз обаче не смея. Гледам ги, текат ми слюнките, но не барвам. Само на кучето ги хвърлям. То ме опозна и нощем все по мен ходи, навсякъде. Пък не ми дадоха оръжие. Донесох си от къщи един нож за самоотбрана.

— Това куче ще излезе по-ценно и от хората бе?

— Остави бе братче! Не знаеш на какъв хал съм! По двеста лева на месец върви издръжката му. Повече е от моята жалка заплата. Когато се случи случката, щеше да ме изяде жив. Защо не съм телефонирал веднага, а съм се забавил с един час? Какво точно съм му давал за ядене? Защо съм спал, а не съм наблюдавал?

Комментарии к книге «Кутсуз», Алекс Болдин

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!

РЕКОМЕНДУЕМ К ПРОЧТЕНИЮ

Популярные и начинающие авторы, крупнейшие и нишевые издательства