«Приключенията на Хъкълбери Фин»

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Който се опита да търси умисъл в настоящата повест, ще бъде даден под съд;

който се опита да търси поучение в нея, ще бъде пратен в изгнание;

който се опита да търси злонамереност, ще бъде разстрелян.

Глава първа

КАК НАУЧИХ ЗА МОИСЕЙ И ТРЪСТИКИТЕ

Надали ще ме знаете, ако не сте чели книгата за Приключенията на Том Сойер; но това не е важно. Тази книга е от мистър Марк Твен и е горе-долу вярно написана. Някои работи той е поизмислил, но изобщо казва истината. Както и да е. Не съм видял още човек, който да не послъгва сегиз-тогиз, освен леля Поли, Вдовицата, а може и Мери. За леля Поли — Томовата леля Поли, за Мери и за Вдовицата Дъглас се разказва подробно в същата книжка; всичко там е, кажи-речи, вярно, само тук-там има и по някоя измислица.

Сега да ви кажа как завършва тази книжка: ние с Том намерихме парите, дето бяха скрити от крадците в пещерата, и забогатяхме. Паднаха ни се по шест хиляди долара — все златни. Такъв куп пари — просто да те е страх да го погледнеш! Както и да е! Съдията Течър ги прибра всичките и ги даде в банката, а на нас ни даваха всеки божи ден по един долар лихва — просто да не знаеш какво да правиш толкова пари! Вдовицата Дъглас ме осинови и се зае да ме възпитава; страшно тежко беше да живея в нейната къща, защото Вдовицата беше свикнала на ред и приличие; и като не можах да изтърпя, взех, че офейках. Навлякох вехтите си парцали, наврях се пак в сандъка от захар и си заживях на воля и свобода. Ама не щеш ли, Том Сойер дойде да ми каже, че събира разбойническа шайка, само че ако искам да вляза в нея, ще трябва да се върна при Вдовицата и да се държа прилично. И аз, ща не ща, се върнах.

Вдовицата се разплака, нарече ме клето заблудено агънце, и прочее, и прочее, ама и през ум не й мина да ме нахока. Облече ме пак в новите дрехи, а пък аз се потях и стоях като вързан. Както и да е, всичко си тръгна по старому. Вдовицата звънеше за вечеря и човек трябваше да отива навреме. Като седнеш на трапезата, не биваше да започнеш направо лапането, а трябваше да чакаш, додето Вдовицата наведе глава и помърмори нещо на яденето, макар че нищо му нямаше — хубаво си беше то, само едно му беше лошото: че всяко нещо беше варено поотделно. (В помийната кофа е друго: всичко е размесено, объркано със сос и по-лесно се лапа.)

След вечеря тя вземаше книгата си и ме учеше за Моисей и за тръстиките, а пък аз се мъчех да разбера какво ще стане с него; но накрая тя ми каза, че Моисей отдавна, отдавна е умрял; и престанах да мисля — много ми са дотрябвали умрелите.

По едно време ми се допуши и аз поисках от Вдовицата позволение да запуша. Ама тя не позволи. Каза, че било лошо, че ще мърся и че трябва да отвикна. Има едни хора — корят работи, от които нищо не отбират. Такава е и Вдовицата: грижи се за Моисей, дето не й е никакъв, нито е дотрябвал някому, защото, както знаем, отдавна е на оня свят, а мене ме съди, дето съм вършил нещо не чак толкова лошо. Пък и самата тя смърка енфие; но то е позволено, разбира се, щом го върши тя.

Сестра й, мис Уотсън, е малко по-свястна. Тя е една суха стара мома с очила. Щом дойде да живее при сестра си, веднага ме пипна — да ме учи да чета. Цял час ме мъчи да сричам, дорде най-сетне Вдовицата й каза да ме остави на мира. Не можех да изтрая повече. Цял час подир това се чудех де да се дяна. Мис Уотсън току повтаряше: „Не туряй краката си там, Хъклбери“; „Не скърцай така, Хъклбери, стой мирно“; подир малко ще се обади: „Не се прозявай и не се протягай така, Хъклбери… Защо не се държиш прилично?“ После започна да ми разправя за пъкъла и като казах, че ще е чудесно да съм там, тя побесня, макар че не го казах напук. Само ми се искаше да се махна оттук; просто за разнообразие. Инак бях доволен. Но мис Уотсън каза, че е срамота да се приказва така; тя за нищо на света нямало да каже такова нещо; и щяла да живее, както трябва, за да попадне в рая. Добре, ама аз не виждах някаква полза да попадна там, дето ще бъде и тя, затова реших да не се опитвам да попадна. Само че не й го казах, защото и от това нямаше да има полза, а вреда — сигурно.

Като започна веднъж, не млъкна, додето не ми разказа всичко, каквото знаеше за рая. Каза, че човек там няма какво да прави, по цял ден ще се разхожда с арфа и во веки веков ще си пее. Това не ми се хареса кой знае колко, ама не се издадох. Попитах я как мисли — дали Том Сойер ще отиде там, тя каза, че сигурно няма. И аз се зарадвах, защото исках да бъдем заедно.

Мис Уотсън все гледаше да ме клъвне, додето най-после ми дотегна. По едно време събраха негрите в стаята, четоха молитви, после всички се прибраха, да спят. И аз се качих в стаята си с угарка от свещ и я оставих на масата. После седнах на стол до прозореца и се опитах да мисля за нещо весело. Ама без полза. Бях толкова самотен, че по-добре да бях умрял. Звездите светеха, листата в горичката шумоляха страшно тъжно; отдалеко някъде дочух кукумявка: сигурно оплакваше някой мъртвец. Козодой и куче виеха на умряло, вятърът се опитваше да ми нашепне нещо, ама като не можех да разбера какво, по гърба ми пропълзяха студени тръпки. После откъм горичката чух стенание, сякаш някой призрак искаше да разкаже какво му тежи на душата, а не можеше. Затова не си лежи спокойно в гроба, ами всяка нощ скита и се оплаква. Толкова се нажалих и уплаших, че ми се искаше да има някой при мене. След малко по рамото ми пропълзя паяк; пернах го и той полетя право в свещта. Додето се опомня, изгоря. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е лошо знамение. Толкова се уплаших, че ще ме сполети беда, та душа не ми остана. Станах, завъртях се три пъти на пета, прекръстих се, после вързах с конец няколко косъма от косата си, да прогоня магесниците, ама пак не се успокоих. Това може да ти помогне, ако си загубил намерена подкова, вместо да я заковеш над вратата си. Ама не съм чувал да се спасиш по тоя начин от беда, когато си убил паяк.

Седнах си пак на стола, продължих да треперя и извадих лулата да запуша; защото цялата къща беше сега тиха като гроб и Вдовицата нямаше да научи. Мина доста време, после чух как градският часовник удари някъде — бум… бум… бум… — дванайсет пъти; а наоколо една тишина — по-тихо от всяка друга нощ. След малко чух, че една вейка изшумоля в тъмнината — нещо се движеше нататък. Не мърдах, само се ослушвах. Право пред мене някой едва-едва се обади „мя-у! мя-у!“ Чудесно! И аз отговорих „мя-у! мя-у!“, колкото можех по-тихо, после угасих свещта и се прехвърлих през прозореца върху навеса. Оттам скочих на земята, пропълзях между дърветата и гледам — Том Сойер ме чака.

(обратно)

Глава втора

СТРАШНАТА КЛЕТВА НА ШАЙКАТА НИ

По една пътечка между дърветата тръгнахме на пръсти към края на градината, като се навеждахме, за да не се издраскаме От клоните. Като минавахме покрай кухнята, аз се препънах в един пън и изшумолях. Свихме се и се притаихме. Едрият негър на мис Уотсън — казваха му Джим — се показа на кухненската врата; ясно го видяхме, защото зад него имаше лампа. Събудил се беше, подаде глава навън, ослуша се около една минута и попита:

— Кой е?

Ослуша се пак, после слезе на пръсти и застана точно между нас; просто можехме да го пипнем. Доста минути сигурно минаха, без да чуем нещо, макар че бяхме толкова близо едни до други. По едно време ме засърбя глезенът, ама не смеех да се почеша; после ме засърбя ухото; после гърбът, точно между плешките. Мислех, че ще умра, ако не се почеша. Оттогава много пъти ми се е случвало такова нещо. Щом си при важни хора, или на погребение, или се мъчиш да заспиш, когато не ти се спи — с една дума, щом си някъде, дето не е място да се чешеш, ще започне да те сърби на хиляди места. След малко Джим каза:

— Я слушай, кой ти и къде? Кучета ме яли, ако не чул нещо! Хм, знам аз какво правя: сядам и седя, дорде пак чуя!

Седна той на земята между Том и мене. Облегна се на едно дърво, протегна крака и единият му крак просто се допря до моя. Сега пък ме засърбя носът. И ме сърбя, додето очите ми се насълзиха. Ама не се почесах. После ме засърбя отвътре. След това ме засърбя под носа. Не знаех как да стоя, без да мърдам. Тази напаст трая шест-седем минути; ама на мене ми се стори, че няма край. Сърбеше ме вече на единайсет различни места. Виждах, че не мога да изтърпя нито минута повече, но стиснах зъби и рекох: ще опитам. Тъкмо тогава Джим засумтя, после захърка — и на мене изведнъж всичко ми мина.

Том ми даде знак — млясна тихичко — и двамата запълзяхме на четири крака. Като изминахме десетина стъпки, Том прошепна да вържем на шега Джим за дървото. Не бива — рекох аз, — той може да се събуди, да вдигне врява и в къщи ще разберат, че съм офейкал. Тогава Том се сети, че свещите му били малко, и реши да се промъкне в кухнята да вземе още. Не исках да го пусна. Казвах му, че Джим може да се събуди и да си влезе. Ама Том искаше да опита; нямащо — промъкнахме се и взехме три свещи. Том остави на масата пет цента, да ги плати. Като излязохме, аз се изпотих от бързане да се махна по-скоро, но Том не се стърпя и отиде пълзешком до Джим, да си изиграе номера. Толкова тихо и пусто беше наоколо, та чакането ми се стори без край.