О. Хенри
Техническа грешка
Никога не съм бил горещ поддръжник на вендетата, въпреки че този продукт на страната ни винаги се е ценял от останалата част на човечеството много повече от грейпфрута, коктейла и медения месец. Независимо от моите възражения обаче, ако ми разрешите, ще ви разкажа за една вендета, разиграла се в Индианските територии, в която неволно изиграх ролята на хроникьор, секундант и несъучастник.
Бях на гости в ранчото на Сам Дорки, където чудесно се забавлявах като падах от ненапудрени коне и размахвах юмрук срещу вълците, когато бяха поне на две мили. Сам беше храбър момък на около двадесет и пет и имаше репутацията на човек, който не се бои да се връща вкъщи по тъмно, въпреки че най-често го правеше с голяма неохота.
Недалеч от ранчото, в Крик Нейшън, живееше семейство Татъм. Бяха ми казали, че фамилиите Дорки и Татъм водят кървава война от години. По няколко човека от двете страни вече бяха гризнали тревата, но с това броят на Новуходоносоровците едва ли щеше да привърши. Младото поколение на всяко семейство растеше, а и тревата не изоставаше. Но за да се придържаме стриктно към фактите, трябва да отбележим, че според разказите на свидетелите войната се водела съвсем честно. Никой не се криел в кукуруза и не се целел в онова място на гърба на своя враг, където се пресичат тирантите. Сигурно така, защото там не отглеждаха кукуруз, а и никой не си опъваше панталоните с повече от една тиранта. Освен това нито една жена или дете и от двата рода не бяха пострадали. В онези дни, както впрочем и в тези, жените можели да бъдат сигурни в своята безопасност.
Сам Дорки си имаше момиче. (Ако смятах да продам този разказ на някое литературно списание, в случая трябваше да се изразя по съвсем друг начин. Например: „Господин Дорки се радваше на щастието да бъде сгоден.“) Името й беше Ела Бейнс. Струваше ми се, че те бяха много влюбени и много привързани един към друг, но такова впечатление създават всички сгодени двойки — дори и тези между които няма нито любов, нито привързаност. Госпожица Бейнс трудно би могла да мине за голяма красавица, но дългата буйна кестенява коса й придаваше особена привлекателност. Той ми я представи, което обаче не промени нейната преданост към Сам, което ме наведе на заключението, че те наистина са създадени един за друг.
Госпожица Бейнс живееше в Кингфишер, на двайсет мили от ранчото. А Сам живееше върху гърба на коня, препускайки непрекъснато между града и ранчото.
Един ден в Кингфишер се появи нахакан младеж, не много едър, с гладко лице и правилни черти. Той настойчиво разпитваше из градчето кой какъв е и с какво се занимава. Каза, че е от Маскоги и съдейки по жълтите му обувки и бродирания му шал, бе твърде вероятно да казва истината. Запознах се с него веднъж, когато ходих в града за пощата. Представи се като Бевърли Травърс, но не знам защо на мен ми прозвуча не съвсем убедително.
Настъпиха усилни времена в ранчото и Сам не можеше толкова често да язди до града. Затова върху мен, от когото нямаше особена полза в стопанството, падна задължението да снабдявам домакинството с разни дреболии като картички, чували с брашно, бакпулвер, тютюн и писма от Ела.
Веднъж, когато ме бяха изпратили за половин гроса1 хартия за цигари и две гуми за каруца, аз видях така наречения Бевърли Травърс да вози из града в една двуколка с яркожълти колела Ела Бейнс толкова нафукано, колкото му позволяваше черната лепкава кал по улиците. Знаех, че тази информация едва ли ще бъде балсам за душата на Сам, затова съзнателно я изключих от сводката за градските клюки, която представих при завръщането си. Но на следващия ден в ранчото пристигна един стар приятел на Сам, бивш каубой, сега собственик на фуражен склад в Кингфишер. Много цигари сви и изпуши Саймънс, така се казваше гостът, преди да проговори. А когато най-накрая се реши, каза следното:
— Не знам дали знаеш, Сам, че вече две седмици в Кингфишер пейзажа порти един пуяк, дето уж се казвал Превърти Трътка. И кой мислиш се оказа всъщност? Не някой друг, а Бен Татъм, синът на стария Гофър Татъм, дето чичо ти Нют гръмна миналия февруари. И знаеш ли какво направи гадината тая сутрин? Застреля брат ти Лестър в задния двор на съда.
Стори ми се, че Сам не чу какво му каза Саймънс. Той отчупи клонче от мескитовия храст, сдъвчи го и рече:
— Така ли? Уби Лестър?
— Точна така — отвърна Саймънс. — И още нещо. Избяга с твоето момиче, с госпожица Ела Бейнс. Помислих си, че някой трябва да ти каже и затова дойдох.
— Много съм ти задължен, Джим — каза Сам, като извади от устата си клончето, което дъвчеше. — Радвам се, че дойде да ми кажеш. Да, много се радвам.
— Е, аз да тръгвам. В магазина остана само малкия, а той не може да различи сеното от овеса. Той застреля Лестър в гърба.
— Застреля го в гърба?
— Да, докато си връзваше коня.
— Много съм ти задължен, Джим.
— Мислех си, че ще искаш да разбереш за това колкото се може по-бързо.
— Няма ли да влезеш да изпиеш едно кафе преди да тръгнеш, Джим.
— Няма, извинявай. Трябва да се връщам обратно в склада.
— Значи казваш…
— Да, Сам. Всички ги видяха, че са двамата в двуколката, а отзад бе завързан голям вързоп, сигурно с дрехи. Беше впрегнал бегачите, дето ги доведе от Маскоги. Трудно можеш да ги стигнеш.
— И кой път…
— Тъкмо щях да ти кажа. Тръгнаха по пътя за Гатри, но накъде ще хванат после… един господ знае.
— Добре, Джим, задължен съм ти.
Саймънс си сви цигара и смушка коня. След двайсетина метра той се обърна и извика:
— Не ти ли трябва… съдействие, така да се каже?
— Благодаря, ще се оправя.
— Така си и мислех. Е, бъди здрав!
Сам отвори джобното си ножче с костена дръжка и изчегърта парче засъхнала кал от левия си ботуш. А аз си помислих отначало, че иска да се закълне над острието да отмъсти жестоко или пък че ще изрецитира „Проклятието на циганката“. Няколкото вендети, на които бях свидетел или за които бях чел, започваха точно така. По всичко изглеждаше обаче, че тази ще тече по нов сценарий. Ако се поставяше на сцена, то веднага щеше да бъде освиркана и зрителите щяха да настояват да бъде сменена с някоя от сърцераздирателните мелодрами на Беласко.
— Чудя се — най-накрая проговори Сам замислено, — дали в кухнята е останал малко студен боб.
Той повика Уош, готвача-негър, разбра, че има и му поръча да го стопли и да свари силно кафе. После отидохме в стаята му, където спеше и държеше оръжието си, кучетата и седлата на любимите си коне. Сам извади три или четири от револверите си и започна внимателно да ги оглежда, като си свирукаше разсеяно „Жалбата на каубоя“. След това заповяда да се оседлаят и завържат пред къщата двата най-добри коня в ранчото.
Забелязал съм, че навсякъде из страната в едно нещо вендетите се подчиняват на строго правило. В присъствието на потърпевшия за отмъщение не се говори, дори самата дума не се споменава. Това е също толкова осъдително, колкото и споменаването на брадавицата върху носа на богатата леля. По-късно открих, че има още едно неписано правило, но доколкото разбирам, то важи изключително за Западните щати.
До вечеря оставаха два часа, но след двадесет минути аз и Сам вече бяхме наблегнали здраво на стопления боб, горещото кафе и студеното говеждо.
— Преди дълга езда човек трябва хубаво да се нахрани — каза Сам. — Хапни стабилно.
У мен се породи неочаквано подозрение.
— Защо заповяда да оседлаят два коня? — попитах аз.
— Един и един — два — отвърна ми Сам. — Не можеш ли да смятащ?
Като пряк резултат от аритметическите му упражнения, по гърба ми мигом полазиха студени тръпки. На Сам и през ум не му беше минало, че на мен може да ми хрумне мисълта да се откажа от честта да яздя рамо до рамо с него по кървавата пътека на мъстта и правосъдието. Оказа се, че бях сбъркал висшата математика с аритметика. Бях обречен. Сипах си още боб.
След час ние се носехме в бърз галоп на изток. Конете ни бяха кентъкска порода, но мескитовата трева на Запада ги беше превърнала в хали. Атовете на Бен Татъм може и да бяха по-бързи, и да имаха голяма преднина, но ако беше чул равномерното чаткане на копитата на нашите здравеняци, родени в самото сърце на родината на вендетата, той сигурно щеше да усети, че възмездието приближава без да позволи на праха да засипе следите на двуколката му.
Комментарии к книге «Техническа грешка», О. Хенри
Всего 0 комментариев