Стефан Маларме
Погребална наздравица
О, ти фатален знак за ориста щастлива!
Оставил лудостта над гроба да прелива,
не вярвай, че с магична надежда — най-подир! —
пред теб поднасям златно чудовище в потир.
Видение, недей стремежа ми възпира:
нали самият аз положих те в порфира.
Обрядът иска с пръсти да угасим свещта
пред гробницата с тежка чугунена врата:
от нас поканено на празника, къде е
отсъствието на поета — да запее,
затворено дълбоко сред този скъп палат;
о, то е само слава пламтяща — занаят
до онзи час всеобщ на пепел, който влива
в стъклата пламъка на вечер горделива,
разбрала, че е смъртно и слънцето над нас!
Величествена, цяла, самотна в свойта страст
трепти фалшивата ни гордост, в дим се вие.
О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ние
сме призраците смътни на бъдещите дни.
Но с толкова жалейки по голите стени
презрях аз ужаса сияещ на сълзата,
сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпата
от слепи минувачи, и горди, и без свян,
превърнал се — стопанин на своя сив саван —
в героя девствен на посмъртната надежда.
Мъглата в бездната безкрайна пак се свежда
и с думи премълчани, не — вятър раздразнен —
Небитието среща Човека победен:
Комментарии к книге «Погребална наздравица», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев