«Хляб и зрелища»

От площадите на древния Рим, където робските тълпи тревожеха потъналите в разврат и доволство патриции с честия си вик „хляб и зрелища“, ехото се понесе и стигна до шумните улици на Ню Йорк и Лондон, на Берлин и Виена. Безчислени тълпи от безработни и бездомни заливат улиците и все по-страшно и по-страшно вдигат стиснатите си юмруци. През трясъка на трамваите и колите, през пищението на автомобилите и железниците — като страшен вихър, като черен призрак витае този громък вик, вмъква се в празничните охолни зали, блъска се по витрините на големите магазини, налита гръмотевично из канторите и домовете на капиталистите и все по-често и по-заканително разкъсва тихата дрямка на златните божества.

Хляб!

Милиони уста отправят този огнен вик, милиони ръце се вдигат със закана.

И ако някога римските императори смятаха себе си достатъчно великодушни, за да подхвърлят по някой залък на тълпите — същите тези роби, които им отплащаха с кръвта си по пясъчните арени, — днешните властелини смятат и това за много.

Не, те не искат да дадат хляб на гладуващите, но затова пък най-усърдно се грижат за общонародните зрелища. Нима бедните тълпи са недоволни от всесветската арена на войната, където топлата кръв още дими? Нима недостатъчно зрелище бяха пожарищата на градовете, безинтересна панорама — милионите черни кръстове по бойните полета?… Зрелища? Не!

— Хляб! Само хляб!

Буржоазията пое отдавна грижата за зрелищата. Но и днес, когато гладните тълпи заливат улиците като разтопена лава, полицейските драматурзи са готови с новите си кървави пиеси.

— Хляб ли?… Заповядайте: на всеки ъгъл картечници, на всяка улица гора от щикове.

И трагедията почва.

— Ръцете доле, тури ножа в ножницата — крещят старите суфльори към разбунения роб.