Иван Вазов
Кулата
(Балада)
Две недели има откак е във гроба,
умря ненадейно кат вадеше боба:
злочестата баба! Тя вече е прах,
но името й йоще разпръскова страх.
Над мрътвата котка проклета прескочи,
кога бе простряна на дворските плочи,
душата й нощем се скита без мир
по друми, по гробье: тя стана вампир.
Какви не историй ужасни се чуха!
Тоз видел вапиря над кулата глуха,
друг срещнал го нощем при „Черния пън“,
а някои даже мачкало на сън.
— Недей ходи, Янко, при кулата пуста,
там гробът продънен наблизо стърчи.
— Не вярвай ти, мале, на хорските уста;
кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи!
И рипна, подсвирна сред нощната дрямка,
изскокна накрая: там месецът грей
и кулата хвърля грамадна си сянка,
но нищо из друма се йощ не черней.
„По-харно от връха!“ — и качва се смело
през пролазът тъмний на горнята площ;
пред него полето задрямало цело
и нищо не буди дълбоката нощ.
И дълго той взира се татък в полето;
а месецът гледа кат жив от небето…
Комментарии к книге «Кулата ((Балада))», Иван Вазов
Всего 0 комментариев