«Епизодът с кучето Макинтош»

П. Г. Удхаус

Епизодът с кучето Макинтош

Бях рязко измъкнат от безметежния си сън от някакъв звук, силно наподобяващ бученето на наближаваща гръмотевична буря, и след като смъкнах от себе си воалите на съня, съумях да диагностирам шума и да го проследя до неговия източник: Макинтош, кучето на леля ми Агата, дращеше по вратата отвън. Въпросното псе — шотландски териер с недоразвит интелект — ми бе поверено от стареещата сродница, преди тя да се отправи на бани в Екс ле Бен, но ние с него така и не можахме да се споразумеем по въпроса за ранното ставане. Един-единствен поглед към часовника ми беше достатъчен, за да установя, че едва минаваше десет, а не щеш ли, животното вече беше станало и бодро се развяваше из къщата.

Натиснах звънеца и след малко се появи Джийвс с табла в ръце и кучето пред себе си; то се метна чевръсто на леглото ми, лизна ме умело право в дясното око, а после незабавно се сви на кравай и потъна в непробуден сън. Кажете ми — какъв е смисълът да ставаш по нощите и да дращиш по хорските врати, след като възнамеряваш да заспиш при пръв удобен случай! И все пак през последните пет седмици този малоумен добитък неизменно следваше тази политика и трябва да призная, че беше взело да ми писва.

Върху подноса лежаха едно-две писма, така че след като изсърбах половин чаша от живителната влага, аз се усетих почти във форма да се справя с тях. Най-горното беше от леля ми Агата.

— Ха! — рекох аз.

— Да, сър?

— Казах „Ха!“, Джийвс. Леля Агата се връща довечера. Между шест и седем часа ще се намира в апартамента си и желае Макинтош да я чака отпред на черджето.

— Нима, сър? Животинката силно ще ми липсва.

— На мен също, Джийвс. Въпреки навика си да става преди съмнало и да вилнее жизнерадостно преди закуска, Макинтош е свястна твар. Въпреки всичко признавам, че с облекчение ще го изстрелям обратно в родния му дом. Попечителството бе изпълнено с тревожни моменти. Познаваш леля ми Агата. Тя прахосва по този пес неизмерни количества любов, които по право се полагат на племенника й, и ако нещо му се бе случило по време на родителския ми надзор, ако под моето крило бе развил бяс, шап или трихиноза, то вината неминуемо щеше да се стовари върху мен.

— Напълно сте прав, сър.

— А както ти е известно, Лондон става прекалено тесен за леля Агата и нещастника, събудил нейното недоволство.

Докато говорех, отворих и второто писмо.

— Ха! — казах отново.

— Да, сър?

— Второто „Ха!“, Джийвс, отразява леката ми изненада. Писмото е от госпожица Уикъм.

— Нима, сър?

Надуших — ако имам предвид именно тази дума — нотка на загриженост в гласа на верния Джийвс и знаех какво си казва: „Нима младият господар е на прага да се подхлъзне?“ Защото, нали разбирате, имаше един момент в миналото, когато сърцето на Бъртрам Устър беше до известна степен, както се казва, затънало до уши по въпросната Роберта Уикъм, а Джийвс от самото начало никак не я одобри. Намери я лекомислена и своенравна, същинско страшилище за зверове и хора. А събитията, трябва да призная, до голяма степен потвърдиха виждането му.

— Иска да дойде днес на обяд.

— Нима, сър?

— Заедно с двама приятели.

— Нима, сър?

— Тук, в един и половина.

— Нима, сър?

Стегнах се.

— Ти, Джийвс, очевидно страдаш от папагалски комплекс — сгълчах го аз и строго размахах под носа му препечена филия с масло. — Стига си повтарял „Нима, сър?“! Много добре знам какво мислиш и трябва да ти кажа, че грешиш. Бъртрам Устър е калена стомана що се отнася до госпожица Уикъм. Не виждам обаче никакви основания да не изпълня молбата й. Един Устър може да е спрял да обича, но той си остава вежлив.

— Много добре, сър.

— В такъв случай поразтичай се сутринта насам-натам, за да си уплътниш времето и да набавиш нужните провизии. Спомняш ли си какво беше казал старият крал Венцеслав? Донесете ми риба, донесете ми пиле…

— Донесете месо, донесете ми вино, сър.

— Както предпочиташ. Ти знаеш най-добре. А освен това да не забравиш да купиш фруктово руло.

— Моля, сър?

— Фруктово руло, обилно намазано с конфитюр. Госпожица Уикъм изрично го споменава в писмото си. Ужасно тайнствено, не мислиш ли?

— Изключително, сър.

— Също така стриди, сладолед и огромни количества шоколадови бонбони — от най-гадните, с мазен и сплут пълнеж. Не ти ли призлява само като говоря за това?

— Да, сър.

— И на мен. Но тя така пише. Според мен се е подложила на твърде оригинална диета. Но както и да е, погрижи се за продуктите, Джийвс.

— Да, сър.

— Точно в един и половина.

— Много добре, сър.

— Много добре, Джийвс.

В дванайсет и половина изведох Макинтош на сутрешната му разходка из Хайд Парк, а като се прибрах в един и десет, заварих в гостната младата Боби Уикъм да пуши цигара и да беседва с Джийвс, който, както ми се стори, беше твърде сдържан.

Струва ми се, че вече съм ви разказвал за Боби Уикъм. Тя е същото онова рижо момиче, което така подло ме подведе в зловещата история с Тъпи Глосъп и грейката през онази Коледа, когато отидох да погостувам в Скелдинг Хол — имението на майка й в Хъртфордшир. Майка й е лейди Уикъм и пише романи, които се радват на голям успех сред онази читателска публика, която си пада по по-лигавото четиво. Доста страховита дама, която с външния си вид събужда в мен спомена за леля ми Агата. Боби никак не прилича на нея — метнала се е повече на Клара Боу¹. Тя ме поздрави сърдечно, щом нахълтах в стаята — толкова сърдечно, че не пропуснах да забележа как Джийвс се задържа на вратата, преди да изчезне, за да се заеме с подготовката на аперитивите, и ми метна тържествен предупредителен поглед — също като мъдър татко към възторженото му синче, което започва да се увива прекалено усърдно около кварталната хубавица. Кимнах му, колкото да му напомня, че съм калена стомана, и той ме остави да играя ролята на блестящ домакин.

— Страхотно мило от твоя страна, че се съгласи да ни нагостиш за обяд, Бърти — започна Боби.

— Да не говорим за това, момичето ми. За мен винаги е удоволствие.

— Набави ли всичко, за което ти писах?

— Изброената гнус е в кухнята. Откога си се пристрастила към фруктовите рула?

— Не е за мен. Очаквам едно момченце.

— Какво?!

— Много съжалявам — побърза да каже тя, забелязала възбудата ми. — Известно ми е отношението ти към подрастващите и нямам намерение да те лъжа — въпросното хлапе е връх на гадостта. Дори трябва да призная, че докато не си го видял, все едно, че нищо не си видял. Обаче е от жизнено значение да му се лезим и да го тъпчем с каквото пожелае, и изобщо да се отнасяме към него като към почетен гост, защото всичко зависи от волята му.

— Това пък какво ще рече?

— Сега ще ти обясня. Нали познаваш майка?

— Чия майка?

— Моята майка.

— О, да. Помислих, че говориш за майката на хлапето.

— То няма майка, а само баща, който е крупен театрален агент в Америка. Запознах се с него на една сбирка по-миналата нощ.

— С бащата?

— Да, с бащата.

— Не с хлапето?

— Не, не с него.

— Добре. Дотук всичко е ясно. Продължавай нататък.

— Та, значи, майка — моята майка — е драматизирала един от романите си и когато се запознах с бащата, театралния агент, и — между нас казано — страхотно се спогодихме, аз си казах: „Защо пък не?“

— Защо пък не какво?

— Защо да не му насадя пиесата на майка.