«Самохвалко»

Георги Караславов

Самохвалко

Гризанчо подскачаше безгрижно по тясната пътека и си подсвиркваше весело. Какви ли истории не му разказваха преди, с какви ли приказки не го плашеха! А ето втори месец скиташе той из безкрайната гора, а още нищо лошо не беше му се случило. И какво ли можеше да му се случи?

Когато слизаше на изворчето за вода, Гризанчо се оглеждаше в светлото му дъно, засукваше младите си мустаци и си мислеше:

„От какво да се плаша? Я какъв съм здрав и красив! От всички животни в гората зайците най-силно бягат. А от всички зайци аз съм най-бързокракият!“

Трепкаше само от гущерите.

— Ах, тези зелени проклетници! — ядосваше се Гризанчо. — Когато съм най-безгрижен и спокоен, тогава ще се стрелнат пред краката ми!

Един ден нещо изшумоля пак пред него.

— Гущер! — подскочи той на задните си крачета и изправи уши. Сърчицето му затупка като барабанче. — Я! — огледа се той плахо. — Какво ли ще е това?

Сред пътеката беше спряло бодливо кълбо. От кълбото се подаваше остра муцунка, а две очички, като две зрънца от къклица, го гледаха безстрашно. Гризанчо се готвеше да хукне, но любопитството го възпря.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Таралежко-мешко — отговори бодливото кълбо.

— А защо си тръгнал с този кожух?

— Така съм роден.

— Ха-ха-ха! — преви се от смях Гризанчо. — Ти трябва да си много нещастен?

— Добре ми е така — отвърна троснато Таралежко-мешко, — ти себе си гледай!

— Аз си знам какъв съм! — рече гордо Гризанчо. — Гледай ме ти!

— Виждам те — усмихна се острата муцунка сред настръхналите бодли. — Заек като всички зайци!