«Сьомгата на съмнението (Последно стопиране през галактиката)»

На Поли

Бележки на редактора

Запознах се с Дъглас Адамс през 1990-а. Като току-що назначен редактор в „Хармъни Букс“ бях взел полет до Лондон, за да разбера какво става с така дългоочаквания пети роман „Почти безобидна“ от „Пътеводителя“ на Адамс. В момента, в който влязох в къщата на Адамс в Айлингтън, един едър и жизнен мъж изтопурка по дългото стълбище, поздрави ме сърдечно и ми връчи стиска листа. „Я кажи какво мислиш“ — подхвърли през рамо и препусна обратно нагоре по стълбището. Върна се след час с още листа и прояви жив интерес относно мнението ми за първата стиска. И следобедът премина така в тихи периоди на четене, следвани от поредното скачане по стълбите, поредния разговор и поредните страници. Оказа се, че това е любимият начин на работа на Дъглас Адамс.

През септември 2001-а, четири месеца след трагичната и неочаквана смърт на Дъглас, ми се обади неговият агент Ед Виктор. Един приятел на Адамс бил запазил твърдия диск на любимия му компютър „Макинтош“; имал ли съм нещо против да разровя файловете и да видя дали съдържат достатъчно материал за една книга? След няколко дни пристигна колет, любопитството ми се изостри и аз побързах да разкъсам опаковката.

Първата ми мисъл беше, че приятелят на Дъглас, Крис Огъл, се беше натоварил с Херкулесов подвиг — което впоследствие се оказа чистата истина. Дискът с произведенията на Дъглас съдържаха 2579 файла — от огромни, съдържащи пълните текстове на книгите му до писма в полза на „Спасете носорозите“, неговият любим благотворителен фонд. Имаше и невероятни идеи за книги, филми и телевизионни програми, някои от по едно-две изречения, други по пет или шест страници. Освен това имаше чернови на речи, материали писани от Дъглас за неговия уебсайт, предговори към множество книги и събития, както и размисли относно близки до сърцето на Дъглас теми: музиката, технологиите, науката, застрашените от изчезване видове, пътешествията и малцовото уиски (изброявам само някои от тях). Накрая открих дузина варианти на романа, с който Дъглас се сражаваше през по-голямата част от последното десетилетие. Сортирането и подборът за това незавършено произведение, което ще намерите в третата част на тази книга, се превърнаха в най-голямото предизвикателство, въпреки че като го казвам по този начин, звучи много трудно. Не беше. Въпросите раждаха отговори още в момента на възникването си.

Замисленият като трета книга от серията за Дърк Джентли незавършен роман на Дъглас, започна жизнения си път като „Твърде късата лъжица“ и е описван във файловете като такъв до август 1993-а. От този момент нататък романът се нарича „Сьомгата на съмнението“ и „Имението Лос Анджелис/Носорог/Пустословие“. След като почетох всичките варианти, реших, че ще направя най-добра услуга на Дъглас, ако сглобя най-силния материал, без значение кога е писан, същото, което бих му предложил и ако беше жив. Затова от „Старата сьомга“ възстанових онова, което понастоящем е първата глава, за ДейвЛанд. Следващите шест глави оживяха моментално в един по-дълъг и по-пространен вариант — „Сьомгата на съмнението“. След това, като внимавах да се придържам към ясната линия на повествованието, проточих две от трите най-последни глави от „Имението Лос Анджелис/Носорог/Пустословие“ (които се превърнаха в глави осма и девета). За десета глава се върнах на последната глава от „Сьомгата на съмнението“, след което завърших с последните разработки на Дъглас от „Имението Лос Анджелис/Носорог/Пустословие“. За да дам представа на читателя за начина, по който Дъглас е възнамерявал да завърши романа си, съм включил като увод факса от Дъглас до лондонската му редакторка Сю Фрийстоун, работила с него от самото начало на творческата му кариера.

След като се вдъхнових от тези съкровища в твърдите дискове на Адамс, реших да вербувам безценната помощ на Софи Астин, личната секретарка на Дъглас. Нямаше ли и други скъпоценни моменти, които да включим в книгата-възпоменание за Дъглас? Оказа се, че във времето на почивка между книгите и мултимедийните мегапроекти Дъглас е писал статии за вестници и списания. Те, както и текстовете от компютъра, се оказаха благодатен източник за творбите, дали живот на този книга.

Следващата задача беше подборът, в който нямаше и капка обективност. Софи Астин, Ед Виктор и Джейн Белсън, съпругата на Дъглас, предлагаха любимите си произведения, но от всички тях аз избрах онези, които ми харесваха най-много. Всичко си дойде на мястото, когато Роби Стамп, приятел и бизнес партньор на Дъглас, предложи книгата да следва структурата на уебсайта „животът, вселената и всичко останало“). За мое огромно задоволство кривата на събраните съчинения прие характерната траектория на твърде краткия, но забележително съзидателен живот на Дъглас Адамс.

Последното ми посещение при Дъглас беше в Калифорния — една следобедна разходка по мразовития плаж на Санта Барбара, изпъстрена с набезите на шестгодишната му дъщеря Поли. Никога не го бях виждал толкова щастлив и не знаех, че това ще е последното ни среща. Откакто почина, Дъглас навестява съзнанието ми с удивително постоянство, и това явно се случва с повечето му близки. Близо година след смъртта му неговото присъствие е забележително осезателно и аз непрекъснато си мисля, че той има пръст в учудващата лекота, с която се роди тази книга. Знам, че той от все сърце би желал да й се наслаждавате и аз се надявам, че ще го сторите.

Питър Гизарди

Чапъл Хил, Северна Каролина

12 февруари 2002

(обратно)

Предговор

Статия от Никълъс Ро в „Гардиън“

Събота, 3 юни 2000

През 1979-а, малко след издаването на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“, Дъглас Адамс бил поканен да даде автографи на една малка сбирка на фантасти в Сохо. По пътя за там бил забавен от някаква улична демонстрация. „Имаше задръстване и тълпи от хора“ — спомня си той. Едва когато си пробил път през тях Адамс осъзнал, че тълпата се е събрала заради него. На следващия ден издателят му се обадил, за да му каже, че е стигнал първото място в класацията на бестселърите на неделния лондонски „Таймс“ и че животът му се е променил завинаги. „Беше все едно да те хвърлят с хеликоптер на Еверест“ — казва той — „или да стигнеш до оргазъм без предварителна подготовка“.

„Пътеводителят“ вече беше станал култово радиошоу и съществуваше както в телевизионен, така и в театрален вариант. Впоследствие той прерасна в още четири книги със световен тираж от 14 милиона копия. Имаше плочи и компютърни игри, а сега, след двайсет години холивудско протакане, имаме всички шансове „Пътеводителят“ да се превърне във филм.

Всичко започва на Земята с благовъзпитания и невзрачен Артър Дент, който се опитва да попречи на общинския съвет да събори къщата му, за да изгради магистрала. След това историята се пренася в космоса, когато неговият приятел Форд Префект — някои виждат в него Вергилий на Дентовия „Ад“ — се разкрива като представител на една планета близо до Бетелгейзе и информира Артър, че самата Земя ще бъде унищожена, за да отвори място на нова хиперкосмическа магистрала. Те се качват на стоп на един вогонски космически кораб и започват да използват „Пътеводителя“ — доволно надеждно хранилище на цялото знание за живота, вселената и всичко останало.

Изобретателността на Адамс и характерният му междугалактически хумор оказват широко културно влияние. Фразата „пътеводител на стопаджията“ много бързо се превръща в нарицателно и за кратко време се навъждат много книжни и телевизионни имитации. Неговата вавилонска рибка — онази, която се слага в ухото и превежда всякаква реч на собствения ти език — бе заимствана като име на програма за преводи в една от търсачките в Интернет. Той умножи успеха си с още романи, както и с телевизионна програма, книга и диск за застрашените от изчезване видове. Основа уебсайта H2G2, който наскоро прегърна идеята да затвори пълния цикъл на „Пътеводителя“, като предложи услуга, обещаваща действителна информация за живота вселената и всичко останало чрез мобилния ви телефон.

По-голямата част от богатството си той сякаш харчеше по страстта си към съвременните технологии, но изобщо не беше някакъв откачен маниак на тема научна фантастика. Беше спокоен, общителен и едър мъж, висок два метра. Всъщност, излъчването му беше по-скоро като на онези момчета от английските държавни училища, които през седемдесетте години станаха рок-звезди; веднъж свири на китара заедно с приятелите си от Пинк Флойд на сцената на Ърлс Корт. С умиление си спомням, как вместо да вади от портфейла снимка на дъщеря си, отваряше мощния си лаптоп и след известно ровене във файловете, на екрана се появяваше петгодишната Поли Адамс, изпълняваща парче на друг негов приятел, Джон Клийс.