«Храбрият оловен войник»

Юлиана Златкова

Храбрият оловен войник

След като завърши приказката той се отпусна в удобния стол и тъкмо притвори очи, до писалището му застана оловният войник.

— Не те очаквах — въздъхна писателят и си наля още малко кафе. — Какво искаш?

— Защо ме уби? — попита войникът.

— Мислех, че си храбър оловен войник — каза писателят.

— Разбира се, че съм храбър оловен войник! — възкликна онзи — Само че не искам това да си го знаем само ние с вас.

— Добре — с досада рече писателят. — Дай да видим какво ще стане, ако те убия по-късно…

— Нека и тя да узнае, че съм смел — помоли войникът. — И да ме обикне както я обичам аз.

— Така-а-а — проточи писателят.

— Дайте ми мъничко любов, съвсем мъничко, само един миг, пък после правете с мен каквото искате!

— Бих могъл да я убия заедно с тебе…

— Защо?

— Ами… тя идва при тебе заради секса, обаче навлиза в твоите неща и вече няма начин, нали разбираш, много често става така… О, чудесно го измислих!

— Жестоко! — прекъсна го войникът.

— Нали?

— Ужасно е — с болка пророни войникът. — Отвратително е.

— Я стига! — ядоса се писателят. — Ти ли ще ме учиш да пиша!

— Ще те убия! — извика войникът.

Писателят го погледна подигравателно.

— Ще ви спася — злобно се ухили той. — И тебе, и хартиената ти танцьорка, и любовта ви. Ще ви пусна по света и ще ви оставя да минете през всичката му мърсотия… Обичайте се, нямам нищо против, да видим обаче дали ще се обичате!