«Височайша абдикация»

О. Хенри

Височайша абдикация

Скитникът Кърли се примъкна боязливо към тезгяха с изложените за обяд гозби, но мигновено усети, че барманът му хвърля бегъл поглед, затова застина неподвижен и се помъчи да си придаде вид на бизнесмен, който току-що е обядвал в „Менгър“ и сега чака свой приятел, който му е обещал да мине да го вземе с колата си. Артистичните способности на Кърли бяха достойни за желаното превъплъщение, но гримът му не бе на висота.

Барманът заобиколи небрежно тезгяха. Беше вперил поглед в тавана, сякаш умуваше над някакъв сложен проблем по варосването и после се хвърли върху Кърли така внезапно, че любителят на пътищата не успя да си подготви редовните извинения. Категорично, но така спокойно, че изглеждаше почти като разсеяност от негова страна, „виночерпецът“ избута Кърли към люлеещите се врати и го изрита навън с невъзмутимост, която граничеше с тъга. Ето такъв бе маниерът на южняка от западната част.

Кърли се надигна лениво от канавката. Не изпитваше яд или негодувание към онзи, който го бе изхвърлил. Петнайсет години скитничество от неговия двайсет и две годишен живот бяха закалили духа му. Камъните и стрелите на жестоката съдба отскачаха от щита на неговата бронирана гордост. С особено смирение понасяше обиди и оскърбления, нанесени му от подобни типове. Естествено, те бяха негови врагове; и съвсем противоестествено, понякога ставаха и негови приятели. Често му се налагаше да рискува с тях, но все още не се бе научил да преценява тези хладни, лениви югозападни рицари на канелката, които имаха обноските на графове, и които, щом не одобряваха присъствието ти, сменяха местоположението ти с безмълвието и бързината на автомат за шах, местещ пешка.

Кърли остана няколко мига на тясната уличка с настилка от мескит¹. Сан Антонио го объркваше и напрягаше. От три дена беше гост на града и бе изцяло на негови разноски. Беше слязъл там от един закрит товарен вагон на I & G.N., защото Джони Мексиканеца му беше казал в Де Мойн, че Аламо Сити бил посипан с манна небесна, събрана, сготвена и сервирана безплатно със сметана и захар. За Кърли това сведение беше отчасти полезно, защото не можеше да се оплаче от липса на небрежно, либерално и непостоянно гостоприемство. Но самият град влияеше тягостно на настроението му след опита, който бе натрупал в оживените, делови, подчинени на стройна система градове на Севера и Изтока. Тук често му подхвърляха по някой долар, но въпросният жест още по-често бе последван от добродушен приятелски ритник. Веднъж група каубои веселяци го бяха вързали на площада и го влачиха по черната пръст, докато никоя торба с парцали вече не би могла да стигне за кърпене на дрехите му. Криволичещите, подобни една на друга улици, които не водеха за никъде, го объркваха. Имаше и една рекичка, извита като дръжка на чайник, която пълзеше през града, пресечена със стотина малки мостчета. Те толкова си приличаха, че му действаха на нервите. Освен това последният барман носеше огромни обувки.

Кръчмата се намираше на ъгъл. Часът бе осем, а хората, забързани за вкъщи и други, които едва сега излизаха, блъскаха Кърли по тесния каменен тротоар. Между постройките вляво от него той видя пролука, която обещаваше да се превърне в поредната широка улица. Тя цялата тънеше в мрак, с изключение на едно единствено светло петно. А щом се виждаше светлина, там с положителност имаше и човешки същества. А имаше ли човешки същества след падането на нощта, там евентуално щеше да се намери храна и със сигурност пиене. Така че Кърли се отправи към светлината.

Тя идваше от кафенето на Швегел. На тротоара отпред Кърли видя стар плик. Вдигна го. Той можеше да съдържа чек за милион. Беше празен, но скитникът прочете адреса: „Г-н Ото Швегел“ и името на града и щата. Пощенският Щемпел беше от Детройт.

Кърли влезе в бара. Сега на светлината можеше да се види, че носи белезите на дългогодишно скитничество. Кърли не притежаваше подредеността на пресметливия и хитър професионален скитник. Гардеробът му включваше бракувани мостри на половин дузина различни моди и епохи. Две фабрики бяха съчетали своите усилия, за да му предоставят обувки. Погледнеше ли го човек, тутакси му минаваше мисълта за мумии, восъчни фигури, руски изгнаници и корабокрушенци на безлюдни острови. Лицето му почти до очите бе скрито в къдрава кестенява брада, която той подрязваше редовно с едно джобно ножче и която му бе предоставила скитническия псевдоним². Светлосини очи, пълни с враждебност, страх, лукавство, нахалство и раболепие свидетелстваха за напрежението, което бе наложено на душата му.

Салонът беше малък и във въздуха му се бореха за надмощие ароматите на храна и пиене. Прасето и зелката се сражаваха с водорода и кислорода. Зад бара Швегел се трудеше с един помощник, чиито пори на кожата не даваха признаци на запушване. На пиещите бира се сервираха горещи наденички с кисело зеле. Кърли се промъкна до единия ъгъл на бара, прокашля се глухо и уведоми Шве-гел, че е безработен дърводелец от Детройт. И мигновено получи своята порция и халба бира.

— Ти може познава Хайнрих Щраус от Детройт?

— Дали познавам Хайнрих Щраус? — повтори Кърли ласкаво. — Че как, де да имах по долар за всяка игра на карти, която с Хайне му удряхме в неделните следобеди.

Пред изискания дипломат се появи още бира и втора порция димяща храна. После Кърли, който прекрасно си даваше сметка докъде може да стигне тази игра с общия познат, се измъкна отново на улицата, която не вещаеше нищо добро. И започна да усеща неудобствата на този каменен южен град. Навън липсваше това веселие, блясък и музика, така присъщи дори за най-бедните градове на Севера. Дори толкова рано, навъсените къщи със стени, изсечени сякаш от скала, бяха затворени и залостени, за да не допуснат мрачната влага на нощта. Улиците бяха просто пролуки, през които се точеха сивите вълма на речната мъгла. Докато вървеше, Кърли дочу смях и звън на монети и жетони зад затъмнените прозорци, както и музика, долитаща от всяка пукнатина в дърво или камък. Но забавленията бяха егоистични, а денят на всеобщо веселие още не бе настъпил в Сан Антонио.

Ала накрая, както блуждаеше, Кърли сви рязко по друга непозната улица и се озова пред весела тълпа каубои от съседните ферми, които празнуваха на открито пред стар дървен хотел. Един заклет гуляйджия от овцевъдна област, който току-що бе предприел придвижване към бара, повлече Кърли с другите, все едно че беше случайно отлъчила се овца от стадото му. Принцовете на добитъка и вълната го приветстваха като ново, откритие в животинския свят и с възторжени възгласи се втурнаха да го консервират в разредения алкохол на техните комплименти и почитания.

Час по-късно Кърли излезе олюлявайки се от бара на хотела, отпратен от своите своенравни приятели, чийто интерес към него бе угаснал така бързо, както бе пламнал. След като вече бе добре зареден с алкохолно гориво и натъпкан с храна, единственият въпрос, който все още го безпокоеше, бе как да си осигури подслон и постеля.

Вече ръмеше студен тексаски дъжд — неспирен, ленив и монотонен. Той потискаше хората и издигаше неохотна пара от сгорещените камъни на улиците и къщите. Така идва севернякът, обсипвайки нежната пролет и приветливата есен с мразовитите поздрави и сбогувания на настъпващата или отминаваща зима.

Кърли последва носа си надолу по първата криволичеща улица. В долния край, на брега на лъкатушещия поток, той забеляза отворена врата в една от каменните огради. Вътре видя запалени огньове и ред ниски дървени навеси, построени покрай трите страни на ограждащата стена. Кърли влезе в ограждението. Под навесите стояха много коне и кротко пощипваха овес. Имаше доста разпрегнати товарни коли и талиги, чиито сбруи бяха метнати небрежно по оки и тегличи. Кърли веднага позна, че мястото се използва като двор за приходящи каруци, обичайно подсигурявай от търговци за техните приятели и клиенти от други градове. Наоколо не се виждаше никой. Без съмнение кочияшите на тези впрягове се бяха разпилели из града, „за да повидят свят“. В бързината да станат редовни клиенти на тукашните увеселителни заведения последните вероятно бяха забравили да залостят големите дървени порти и те сега зееха отворени.