Три вечери поредом обикаля
край Недените пусти двори Бойко,
три вечери въртя го тъмен шемет
и дълги дни подир това мъгла —
и пред очи и на сърце му тегна.
Измамата живота му вгорчи.
„Не бери грижа, чедо, преди време —
раздумваше го майка му — сам знаеш:
измама що е хранило, нича
зарад сърце такова някой тъжи!“
И прави думи. Неведнъж и сам
си ги е шепнал на сърцето Бойко.
а все пак нещо свива туй сърце.
И палавите прязнощни звездици,
що всяка вечер го така безгрижен
на одъра заварваха — сега
заваряха го, ненадвит от сън,
като обжегнат тамо да се мята.
А сякаше напук, из село нейде
извиваше с цафарата си медна
унесено нехайник някой млад:
подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.
А времето фърчи, не го е грижа
кому тежи, нито кому е леко, —
то неусетно челото на Бойка
приведе и над тъмния му поглед
дълбока сянка на тъга заметна.
не беше вече онзи Бойко той,
на всички драг — седенките без него,
седенки що не биваха, нито
хоро хорото. Ни кой не попита
какво му е на младото сърце;
па и да пита, казва ли се с думи
сърцето как тъгува за севда!
Не питаха го и защо така
е работа напуснал той. И свои,
и другоселци идваха при него,
като при първи майстор бъчевар —
че работата майстора си дири;
ала на младий майстор се отщя
от майсторлък и работа, откак
изгората му дните изгори…
Не дига се за работа ръка,
когато падне мъка на сърце.
На край на лято — другата година —
веднъж и дваж му майка позагатна,
тъй изделеч, доде потрети ясно:
(те пред оджака привечер седяха)
„Било билото, чедо: все, що бива,
се с дни забравя… Ех, не доживя,
той татко ти — барем, докле са дни
да видя и аз отмяна, на унуче
да се порадвам…“ Не отвърна Бойко
на майчини си думи. Изпод вежди
я сал озърна и приведе чело;
и странн се усмивка застоя
на устните му. Кой знай, белки нещо
да каже трепна таз усмивка тиха —
и пак изчезна няма, както дойде!
С това се свърши само нея вечер.
А наскоро и онова, нает,
що бе сторила старата му майка,
се свърши: мина и не мина време,
доведе тя от бащино му село
къщовница и угледна, и спретна.
Кой знай как пристана лесно Бойко.
Наистина, то приказки не ще —
хатър се майчин лесно не прекърша,
но все пак… Да; а булче му се падна
на чест, не булче — злато. Позлати
то Бойковата къща и зарадва
старешко сърце майчино. И често
„Сполай ти, боже — шъпнеше си тя,
като я гледа спретна и засмяна
из къщи да реди, — сполай, че мен
и чедото ми с тая чест дари!“
Но радостта й бе едно горчило
това, че все намръщен ходи Бойко
и някак си като замаян; реч
съвсем нарядко из уста изустя;
понякога не вижда, не дочува,
но бо̀зна де по цели дни из къщи
се дява. Майци на сърце това
зле падаше, но лесно се придумва
за чедо майка тъй сама-самичка —
нали со време се оправя!
Над къщи зло се виеше, а зла
не чу се дума. Тъй се мина зима,
запролети се, лято прелетя —
ей дойде есен. Още гроздобер,
и работата полска се привърша;
започнаха за зимници да готвят
от овреме къщовници стопани.
Такъв къщовник беше Ненко Бъта,
мъжът на Неда, Бойков едновръстник,
И привечер, завръщайки се пътьом
от работа, при Бойка той завърна:
„Чуй, дома чакат съдове; мини,
когато сгода тия дни ти падне.“
Зашеметиха тия прости думи
сърце и памет Бойку, както есен
зашеметява вихър сух листец,
на вейката си още все крепен.
И два дни ходи той като в несвяст.
На ранина, на третий ден, у тях се
со сечивата Бойко озова…
На двора бяха съдовете сбрани
и залови се той за тях, очи
без да възвие окол да погледне.
Преви към пладне: ратаите мудно
от работа из двора се прибраха.
Тогава счу зад себе стъпки той
и поздрав излек: „Бог помози, Бойко!“
И тутакси той сепнат се обърна —
а бяла Неда вече там нататък
отминаваше, с кобилица на рамо.
И щя не щя, а все пак фърли той
след нея поглед — и съгледа как
тя възкриви зад порти: бял чембер
подире й се метна и затули.
Ала се тя за дълго не забави.
И тоя път, на връщане, пред него
запря, на рамо с менците ковани,
като продума: „Думам му отдавна —
ще се разсипят съдове… ех, знайш я,
какъвто си е Ненко… Ами ти
Комментарии к книге «Бойко», Пенчо Славейков
Всего 0 комментариев