«Коледа по поръчка»

О. Хенри

Коледа по поръчка

Чероки беше, тъй да се каже, бащата на Йелоухамър. Йелоухамър пък беше ново рудничарско градче, изградено предимно от платнища и неодялан бор. Чероки бе златотърсач. Един ден, докато магарето му гризеше златотърсачески корита и борова кора, Чероки изрови с кирката си къс самородно злато, който тежеше трийсет унции. Той отбеляза с колчета участъка си и понеже беше човек широк и гостолюбив, разпрати покани до приятелите си в три щата — да заповядат и да опитат и те късмета си.

Нито един от поканените не му отказа. Те се стекоха от района на Хила, на Солт Ривър, на Пекос, от Албъкърки и Финикс, от Санта Фе и от лагерите помежду им.

Когато надойдоха около хиляда граждани и маркираха свои участъци, нарекоха градчето Йелоухамър, назначиха комитет по бдителността и поднесоха на Чероки верижка за джобен часовник, измайсторена от самородно злато.

Три часа след церемонията около поднасянето на верижката имането на Чероки вече се беше стопило. Беше попаднал не на златна жила, а на съвсем мижаво находище. Той го заряза и се залови да маркира нови участъци. Ала щастието вече му изневеряваше. И никога след това не му се усмихна дотолкова, че той да може да плаща сметката си в кръчмата. Но повечето от поканените хиляда души преуспяваха и Чероки току им се усмихваше и им поднасяше искрените си поздравления.

Йелоухамър се състоеше от хора, които се отнасяха уважително към губещия; и тъй те поканиха Чероки да каже каквото има да казва.

— Мене ако питате — заяви Чероки, — едно авансче ще ме оправи. Мисля да търся на югоизток. Излезе ли ми късмета, ще ви разкажа всичко. Не съм от тези, дето се спотайват и крият всичко от приятелите си, при мене скрито-покрито няма.

През май Чероки натовари магарето си и насочи замисленото му мишосиво чело на север. Много граждани го съпроводиха до незнайните граници на Йелоухамър и го възнаградиха с всякакви препоръки и викове „сбогом“. Насилиха го да вземе пет плоски джобни шишета, в които нямаше мехурче въздух между съдържанието и запушалката; и му заръчаха да не забравя, че в Йелоухамър всякога ще намери постеля, бекон и яйца, а и гореща вода за бръснене, ако късмета му не намери за необходимо да грее ръцете си на неговия лагерен огън.

Името на бащата на Йелоухамър му беше дадено от златотърсачите в съответствие с тяхната обичайна номенклатурна система. Гражданинът не беше длъжен да представи кръщелното си свидетелство, за да се сдобие с име. Името на всеки човек е негова лична собственост. За удобство, за да го поканят на чашка в кръчмата и да го отличават от другите двукраки работяги, хората му даваха временно название, прозвище или епитет. Повечето от тези неофициални кръщения водеха началото си от личните особености на човека. Много от тях бяха географски, лесно извлечени от района, от който той признаваше, че произхожда. Някои се хвалеха, че са от рода Томпсън, Адамс и други такива и правеха това с наглост, която хвърляше сянка върху доброто им име. Други, макар и малцина, най-безсрамно парадираха с истинските си имена, по които не можеше да има спор. Това се смяташе за крайна наглост и се приемаше зле. Един, който заяви, че се казва Честъртън Л.К. Белмонт и го доказа с документи, бе заставен да напусне града до залез слънце. Добре се приемаха имена като „Малчо“, „Кривокракия“, „Тексасеца“, „Бил Мързела“, „Роджърс Жадния“, „Райли Куция“, „Съдника“, „Ед Калифорниеца“. Чероки дължеше прозвището си на това, че според негови твърдения той бе живял известно време сред едноименното индианско племе.

На двадесетия ден от декември Лисия, който разнасяше пощата с кон, донесе в Йелоухамър новина.

— Да знаете какво видях в Албъкърки — обяви Лисия пред клиентелата на кръчмата. — Самия Чероки, наконтен и накипрен като турския цар, и пръска купища пари. Ама си поживяхме с него, опитахме и от онова вино, дето шуми и кипи; и Чероки плаща в брой всички сметки, без да му мигне окото. Джобовете му издути като джобовете на билярдна маса, когато в тях са влезли всичките петнайсет топки.

— Чероки трябва да е попаднал на богата жила — отбеляза Ед Калифорниеца. — Да, той е честно момче. Много съм му задължен за този успех.

— Чероки май ще се домъкне до Йелоухамър да види приятелите си — обади се друг, леко натъжен. — Няма друг начин. Сполуката е най-добрия лек за късата памет.

— Чакайте — каза Лисия, — ще стигна и до това. Чероки попаднал на трифутова жила, която като нищо може да му осигури пътешествие до Европа, но ликвидирал участъка, като го продал на някакво сдружение за сто хиляди сухо. После си купил палто от фина тюленова кожа и червена шейна и какво, мислите, си наумил сега?

— Да разиграе сухото на зарове — каза Тексасеца, чиито представи за развлечение бяха неизбежно свързани с хазарта.

— „Ела и ме целуни, сладка моя“ — изпя Малчо, който държеше дагеротипи в джобовете си и работеше с червена вратовръзка на своя участък.

— Може би ще отвори пивница — догади се Роджърс Жадния.

— Чероки ме вмъкна в една стая да ми я покаже — продължи Лисия. — Напълнил я е с барабанчета, кукли, кънки, кесийки с бонбони, свирки, агънца и всякакви други детски играчки. И какво, мислите, ще направи с тези безполезни дрънкулки? Не се мъчете да гадаете, Чероки ми обясни. Ще ги натовари на червената си шейна — имайте малко търпение, после ще поръчате, — ще ги докара тук в Йелоухамър и ще устрои за дечурлигата — дечурлигата от нашия град! — най-голямата коледна елха с най-голямата плачеща кукла и най-големия комплект инструменти за деца, с една дума, празненство, каквото никога не е виждано на запад от нос Хатерас.

Две минути пълна тишина последва думите на Лисия. Тя бе нарушена от собственика на кръчмата, който сполучливо избра момента да прояви гостоприемство и плъзна по тезгяха дванайсет чаши уиски, подир които с по-бавна скорост последва и бутилката.

— Ама ти не му ли каза? — попита златотърсачът, когото наричаха Тринидад.

— Ннне — отвърна замислен Лисия. — Да ви кажа право, бях се пообъркал. Чероки вече беше платил пустите му играчки; и хрумването му комай го изпълваше с гордост; освен това може да се каже, че се бяхме понатряскали с онова шумящо вино, за което ви споменах. Затова си затраях.

— Не мога да скрия — обади се Съдника, окачвайки на тезгяха бастуна си с дръжка от слонова кост, — че съм донякъде изненадан от погрешната представа, която нашият приятел Чероки има за… своя, по-точно за нашия град.

— О, това не е осмото чудо на този грешен свят — каза Лисия. — Чероки напусна Йелоухамър преди повече от седем месеца. Какво ли не може да се случи за толкова време. Откъде да знае, че в нашия град няма нито едно дете и че не можем да разчитаме на пришълци?

— Като си помислиш — отбеляза Ед Калифорниеца, — чудно е, че още никой не се е довлякъл тук. Градът още не е улегнал достатъчно, за да има сукалчета, така мисля аз.

— И като капак на шантавата си идея с елхата — подзе отново Лисия, — Чероки е намислил да се прави на Дядо Коледа. Снабдил се е с бяла перука и брада, които го обезобразяват досущ като картинките на онзи Уилям Кълън по книгите, че си е взел и червен костюм, обточен с бяло, то не костюм, ами нощница, големи ръкавици и червен щръкни-клюмни качул. Срамота, може ли такова чучело да влезе в досег с дечица, сключили молитвено ръце!

— Кога Чероки ще благоволи да дойде насам с товара си? — попита Тринидад.

— Заранта преди Коледа — отговори Лисия. — И да знаете, хора, иска да сте приготвили стая с елха. И да помагат жени, от които дъхът ти замира, тъй че изненадата за децата да бъде пълна.

Неблаговидното положение на Йелоухамър бе представено точно. Весела детска глъч никога не бе огласяла крехките му живелища; шляпането на палави детски крачета не бе освещавало единствения изрътен път между двата реда шатри и бараки. Това тепърва предстоеше. Но сега Йелоухамър бе само един планински лагер, в който липсваха игривите, изпълнени с очакване очи, които се отварят широко в зората на обаятелния ден; нетърпеливите ръчици, които посягат към чудната торба на Дядо Коледа; възбудените детски гласчета, които дават израз на радостта от празника, каквато идващите подаръци на топлосърдечния Чероки напълно заслужаваха.

Колкото до жени, в Йелоухамър имаше пет. Съпругата на пробиера, собственичката на хотел „Лъки Страйк“ и перачката, чието корито изхвърляше всеки ден купчина кал. Това бяха постоянните жителки; останалите две бяха сестрите Спанглър, госпожиците Фаншън и Ерма от Трансконтиненталната комедийна трупа, която играеше в театър „Емпайър“ (импровизиран). Но в Йелоухамър нямаше нито едно дете. Понякога госпожица Фаншън изпълняваше вдъхновено и красноречиво ролята на палаво детство; ала между нейните образи и представата за детство, която въображението извикваше за предполагаемите получатели на празничните подаръци на Чероки, имаше цяла пропаст.