Тълпата бе разгонена. Заглъхна
и стръвний вик, и воплите й бесни
с последните лучи на летний ден;
и глуха нощ обгърна вечний град.
Случаен зрител на борбата бе
великий майстор — някога боец,
а раб сега на блянове неземни,
позорен раб на гордото изкуство.
Как мечовете блясват видя той,
чу техний звън — и не един предсмъртен,
отчаян стон сърцето му прониза;
но той остана отстрана недвижен
и съзерцава в някакъв захлас
боец върху боеца как се хвърля
и се поваля в кърви… Падна нощ;
тълпата бе разгонена.
Дома си
упъти се оборено чело
и влезе той в работницата своя…
Изстъпваха в дрезгавината мълком
там мраморните образи, облени
от лунний свет, през прозорци огрял.
Но някаква си мъртва неподвижност,
натегнала като на раб вериги,
тез образи и форми бе сковала.
И мразен дъх, дъхът на отчужденъе,
витаеше от тях — и лъхна той
на майстора над морното чело.
Той излека пристъпи и запали
светилника си нощен. Сноп лучи
намръщения образ на Мойсея
огреяха — изпъкна вмиг пророка,
Комментарии к книге «Микеланджело», Пенчо Славейков
Всего 0 комментариев