«Полет 800»

На Санди — най-после…

Бележка на автора

Това е художествена измислица, основана на факт: катастрофата на полет 800 на Транс Уърлд Еърлайнс край Лонг Айлънд, щата Ню Йорк, на 17 юли 1996 г.

Героите в романа са измислени, макар че мимоходом се споменават и реални личности.

Събитията от 17 юли 1996 г., които описвам в тази книга, и последвалото разследване на катастрофата, са основани на публикувани сведения, както и на личните ми разговори със следователи, работили по случая, и с очевидци на катастрофата.

Официалната причина за катастрофата е механична повреда, въпреки че има противоречиви теории, които насочват към по-зловещи причини за тази трагедия. Опитал съм се да представя всички страни и точно да изложа разказите на очевидци, криминалистичните свидетелства и следствените факти. Позволил съм си обаче драматургични свободи и литературни волности в случаите, когато свидетелствата са противоречиви.

Тази книга се посвещава на паметта на пътниците и екипажа на полет 800, които изгубиха живота си в нощта на 17 юли 1996 г., и на техните семейства и близки, както и на стотиците участници в спасителната операция и разследването на причината за тази трагедия.

(обратно)

Книга I

17 юли 1996 г.

Лонг Айлънд, щата Ню Йорк

И нека всичко туй остане в тайна, което между мен и тебе беше.

„Алиса в страната на чудесата“, Луис Карол

1

Бъд Мичъл караше своя форд „Експлорър“ по Дюн Роуд. Приближаваше се към знак с надпис ОКРЪЖЕН ПАРК „КЪПСОГ БИЙЧ“. ОТВОРЕНО ОТ ИЗГРЕВ ДО ЗАЛЕЗ. Слънцето залязваше, но Бъд прекоси пустия паркинг, в отсрещния край на който имаше широка естествена просека, отчасти запречена с ограда. Знакът гласеше: ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — попита той жената на дясната седалка.

— Да — потвърди Джил Уинслоу. — Вълнуващо е.

Бъд кимна без ентусиазъм. Заобиколи оградата и продължи по пясъчната пътека между високите, обрасли с трева дюни.

Извънбрачният секс трябваше да е вълнуващ и за двамата, помисли си той, ала Джил не го виждаше така. За нея си струваше да мами съпруга си само ако това й носеше повече секс, романтика и вълнение от вкъщи. За него възбудата идваше от самото табу върху секса с чужда съпруга.

Някъде към четирийсетия си рожден ден Бъд Мичъл беше стигнал до поразителното заключение, че жените не са като мъжете. Днес, пет години по-късно и две години след началото на тази връзка, той разбираше, че фантазиите на двамата не си съвпадат особено. И все пак Джил Уинслоу бе красива, отзивчива и най-важното, беше съпруга на друг мъж и искаше да запази това положение. За него безопасен секс означаваше да го прави с омъжена жена.

Допълнителен стимул за Бъд бе фактът, че с жена си Арлийн се движеха в същите социални кръгове като Джил и нейния мъж Марк. Когато четиримата се срещаха в обществото, Бъд изобщо не се чувстваше неловко и не изпитваше угризения — чувстваше се страхотно, самолюбието му не познаваше граници и той се наслаждаваше на тайната мисъл, че е виждал всеки сантиметър от голото тяло на хубавицата Джил Уинслоу.

Само че това не беше чак такава тайна, естествено, иначе нямаше да е толкова забавно. В началото на връзката им, когато и двамата се бояха да не ги хванат, се бяха заклели един на друг, че няма да кажат на никого. Впоследствие бяха намеквали, че са споделяли с близки приятели, само за да си осигурят алиби за отсъствията си от домашното огнище. Бъд все се питаше кой от приятелите им знае и в обществото се забавляваше с опитите си да отгатне.

Стигнаха с отделни коли до Златния бряг на Лонг Айлънд, на деветдесетина километра от Вашингтон, и Джил паркира на селския паркинг, на който се срещнаха, после заедно отидоха в хотел с експлоръра на Бъд. В хотела той я попита какво е алибито й и след като получи едносричен отговор, повтори въпроса:

— Къде си тая нощ?

— На вечеря при една приятелка, която има апартамент в Ист Хамптън. Утре заедно ще ходим на пазар. — И прибави: — Поне това е вярно, защото ти трябва да се прибираш сутринта.

— Приятелката ти съгласна ли е?

Джил сприхаво въздъхна.

— Да. Не се безпокой.

— Хубаво. — Направи му впечатление, че тя никога не го пита за алибитата му, сякаш колкото по-малко знае, толкова по-добре. Реши да прояви инициатива: — Аз съм на риба с приятели в открито море. Мобифоните нямат връзка в океана.

Джил сви рамене.

Бъд Мичъл разбираше, че по свой начин и двамата обичат своите малко досадни съпрузи, обичат децата си и спокойния си живот на хора от средната класа. Обичаха се и един друг или поне така твърдяха, обаче не достатъчно, за да зарежат всичко и да са заедно по седем дни в седмицата. Три-четири пъти месечно като че ли им стигаше.

Пътеката свърши с пясъчна дюна и Бъд спря.

— Карай към плажа — каза Джил.

Бъд отби от пясъчната пътека към океана.

Иксплорърът се спусна по полегатия склон сред храсталаци и изсъхнали водорасли и спря под високата дюна, където колата не се виждаше от пътеката. Часовникът на таблото показваше 19:22.

Слънцето потъваше в гладкия като стъкло океан. Небето беше ясно, само с пръснати тук-там облачета.

— Хубава вечер — каза Бъд.

Джил отвори вратата и слезе. Бъд угаси двигателя и я последва.

Пресякоха широката петдесетина метра бяла пясъчна ивица. Водата искреше от златистите отблясъци на залязващото слънце, ветрецът откъм сушата шумолеше в тревата по дюните.

Бъд се огледа наоколо, за да види дали са сами. Дюн Роуд беше единственият път, по който се стигаше дотук, и на идване се бяха разминали с няколко коли, напускащи плажовете по посока към Вашингтон, но никой не бе пътувал насам.

Стотина метра на запад тесният остров свършваше при протока Моричес и на отсрещния бряг се виждаше окръжният парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд.

Беше сряда и неделните летовници от Хамптън си бяха в града. Всички останали явно се наслаждаваха на коктейлите си. Пък и автомобилите трябваше да спират на около осемстотин метра оттам, където бяха.

— Е, плажът май е на наше разположение — отбеляза Бъд.

— Нали това ти казвах.

Джил заобиколи форда и отвори задния капак. Бъд отиде при нея и двамата заедно извадиха някои неща, сред които одеяло, хладилна чанта, видеокамера и тринога.

Намериха дискретно място между две обрасли с трева дюни и Джил постла одеялото, докато Бъд постави триногата и нагласи видеокамерата. Той свали капачката на обектива, погледна през окуляра и насочи камерата към Джил, която сядаше боса по турски. Последните отблясъци на червеното слънце осветяваха сцената и след като фокусира камерата, Бъд натисна бутона за запис.

После седна при Джил, която отпушваше бутилка вино, извади две чаши от хладилната чанта и тя ги наля.

Чукнаха се.

— За летните вечери, за нас двамата — каза Бъд.

Отпиха и се целунаха.

Видеокамерата записваше и тях, и гласовете им, и те малко се срамуваха. Джил разчупи леда с думите:

— Е, често ли идваш тук?

Бъд се усмихна.

— За пръв път ми е. Ами ти?

Този път се усмихнаха и двамата. Скоро мълчанието стана почти неловко. На Бъд не му харесваше насочената към тях камера, но виждаше и хубавата страна в това, защото по-късно щяха да се върнат в хотела в Уестхамптън и да гледат записа, докато правят секс. Може пък идеята да не беше чак толкова лоша.