O love, I am not but love.
Shelley
Алпийските вършини с леден поглед
намръщено се взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и со ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен насамотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.
По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпря.
Един от тях, комуто во очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
„О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъка на истината грей —
и осветлява разумът.“ През реч
преварил, други се обади там:
— Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Во истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети…
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи. —
Но, в него взрян, ръка подигна Шелли —
на горди думи с по-горд отговор:
„Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват — искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!…
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе,
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе — с теб на висини възйети.“
Сияеше во модрия му поглед
таинствена и строга мощ. Безмълвно
другарите вървяха подир него,
залисани от гордия му порив.
Невидимия дух на вдъхновенье,
челото му засенил, с горд възторг
говореше през неговите устни:
„От суетните — суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
во вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Со смъртните и смъртното умира.
Туй що на Лета тъмните вълни
погълнат, няма да се върне вече
со своя рев живота да смути.
Век подир века в пъстра върволица
ще се изнизват, нищо от предишний
в послешний без повтора да намери…
О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак —
към светлина възвишений купнеж,
към висшето стремленията чисти
и гордий, властен жад за идеал!
Ще се повтори онова, което,
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.
Честит е тоз избраник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото — жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир.“
Те бяха слезли на самия бряг,
там, дето ги възчакваше готова,
люляна тихо над вълните лодка.
Во дрезгавата далнина небото,
с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
застилаше заспалото море,
като сестра заспалия си брат.
При сетнята раздяла се обърна
пък друг сега и тихо проговори:
— Небесен блян на земен син. Не всякой
тъй над света, извърнат от света,
високо би можал да се възмогне. —
На рамото му сложи с горд замах
ръката си, и тъй отвърна Шелли:
„Домогвай се до себе си — и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира — там хероя почва.“
Во лодката се отделиха трима.
Под равний мах на леките весла
тя тихо се понесе по морето;
и галяха я тъмните вълни,
тъй както галят блянове високи
тям поверений, с тях възвисен дух.
Другарите, там спрени на брегът,
изпращаха им сетньо сбогом, шапки
размахали в издигнати ръце —
докле се татък лодката от поглед
в дрезгавината вечерна изгуби.
Тъмней нощта. В вълшебна тишина
спят небесата, слени с долний мир;
и глухий шум на тъмните вълни
един сред тая тишина говори —
на бездната со говора злокобен.
Кат блянове на всесветовен сън,
блестят и гаснат ясните звезди,
огледани во бездната лазурна.
Попътний вятър лодката влече.
Безшум се плъзгат пуснати весла
Комментарии к книге «Сърце на сърцата», Пенчо Славейков
Всего 0 комментариев