«Панаир»

Ърскин Колдуел

Панаир

Повече тя не можеше да понася.

Измъкна се от стрелбището и като се препъваше във въжета, колчета и щайги, тръгна към палатката, в която спяха. На Хъч каза, че иска да се вчеше, но беше сигурна, че той разбира не по-зле от нея цялата истина.

Бес не плачеше. От година не бе плакала. През цялото време, повече от две години, беше винаги до Хъч, следваше го по панаирите, със стрелбището и кученцата и от година насам сълза не пророни. Бес въздъхна дълбоко и се отпусна на походното легло.

От време на време всред оглушителния дрезгав рев на тълпата долавяше гласа на Хъч. Колкото и високо да кънтяха кресливите гласове в павилионите на смеха, металическата музика на фонографа от Кубинското кабаре, или затрещелият в рупорите хрипав вой на предлагащите „опитайте щастието си“, Бес пак различаваше познатия напевен повик на Хъч:

„Който събори кученцата, отнася в къщи един нов новеничък сребърен долар!“

Сама беше повтаряла този апел толкова пъти, че сега думите на Хъч излизаха сякаш от нейните уста.

Вдигнат от тътрещите се нозе на панаирната тълпа, прахът се наслояваше върху лицето и ръцете й. Тя лежеше изпъната и вдървена и горещината, шумът, неумолимата ярка светлина я обгръщаха като тежка завивка.

„Който събори кученцата, отнася в къщи един нов новеничък сребърен долар! Ще спечелите цял сребърен долар!“

Гласът на Хъч отново екна. Все тъй безизразен. Бес лежеше неподвижна.

Той бъбреше с онова момиче, което от половин час се облягаше на парапета пред стрелбището, Винаги, когато се опитваше — както сега — да върши две неща едновременно, в гласа му звучаха различни нотки. Тя знаеше какво е намислил — определяше на момичето среща. Наговорят ли се, ще изчезне, момичето също ще офейка и Бес няма да го види до следната утрин. Така ставаше толкова често през последните две години, че бе вече изгубила представа за кой път ще бъде сега.