«Ортодокс»

Този текст е нещо като „предварителна версия“ — окончателният може да бъде същият, но може да бъде и много по-различен.

Предоставя се под лиценз „само за предварителна оценка“ — четете го, и му търсете недостатъците. Официално произведение, с което бихте могли да правите нещо извън предварително оценъчно четене, ще има по-нататък.

Григор Гачев

— Добавени са още допълнения след последната дата на публичност.

— 1 —

МАНАСТИРЪТ

— Ето ти го моя юнак, отче Никодиме — бутна ме напред тате. — За никаква селска работа не го бива, виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира вие и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.

— Сигурен ли си, Лазаре? Вярно че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става… Разбирам те, де. — Отецът също беше едър, но тате беше два пъти колкото него. Ако не и отгоре. — Не искаш да ти срами рода?

Тате премига и се изчерви:

— Батковците му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички…

— Ами! — обадих се аз. — На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата… — И отскочих по-надалече от шамара. Точно навреме.

— А, да, и само пита! Задава разни глупави въпроси, та едвам го издържат хората! Преди месец беше питал отец Самуил — абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди…

— Добре, добре, разбрах — прекъсна го отец Никодим. — Даваш го за послушник — взимам го. Напоследък рядко идват послушници, манастирът стои празен. Еретично племе! Преди месец хванали в Кирчево ханджията — направил механизъм да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там… Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри… електричество ще поискат!

Тате се присви под скверната дума.

— Така, така, отче! Да му вземат къщата, и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и… и… Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги…

— Добре, добре, Лазаре. Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че вече се стъмва, а наоколо пак са се завъртяли самодиви. Видял ги е преди две седмици брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че е носил трепетликов кръст, та не са посмели да го доближат.

— А нещо наоколо урочасали ли са? — настръхна тате.

— Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар за малко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Утре протоигуменът ще служи очистителна служба.

Двамата набързо си стиснаха ръцете, тате скочи в каруцата и я подкара обратно по пътя. Отец Никодим погледа малко след него, след това се обърна към мен:

— Как се казваш?

— Петър.

— Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?

— На девет… — Изпъчих се и си повдигнах потурките, но май отецът пак не ми повярва. — Ама наистина! Честен кръст, отче!

— Даа, дребничък си… Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата?

— Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

— И какво?

— И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите мъже в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах, и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. Той помисли и каза, че това не е вярно, и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих, и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея…

— Аха, ясно. — Отец Никодим помръкна. — Кой ти е казал тия неща?

— Кои?

— Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.

— Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка… — Усетих се как ме гледа отецът. — А, не, не се чудя много… А пък защо да питаме мама откъде съм се взел — ами те с тате са най-старите в къщи, те трябва да знаят всичко. Няма как да не знаят откъде съм, нали? А ако тате не знае, кой друг освен мама?…

— Уфф… И баща ти те напляска?

— А, не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите… Мама беше страшно изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. После ме подпитваше как съм го уговорил така бързо, ама като й разказах, нещо се понамуси. Не разбрах защо.

— Ясно. Разбрах всичко. — Отецът ме побутна да прекрача през портата, и махна с ръка към манастирския двор. — Като гледаш манастира, как ти се струва?

Заоглеждах двора смаяно. Беше не знам колко пъти по-голям и от най-големия селски двор, който съм виждал — поне по пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Оградата беше от непечени кирпичи, висока повече от човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Портата беше от дъбови дъски, дебели по три пръста, и през нея можеха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено.

Отвътре покрай оградата се редяха различни бараки и навеси — свинарници, конюшни, хамбари, работилници… Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори няколко рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях, и като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха малко.

Ама истински интересното беше манастирът насред двора. Целият от червени печени тухли, с мънички прозорчета по стените… и огромен!

Даже като го гледах, не можех да повярвам, че може да има толкова голяма сграда. Владишката епархия, в Широкопол, е на два ката, и е широка и дълга колкото поне пет нормални селски къщи. Манастирът обаче беше къде на четири, къде на пет, на някои места дори на шест ката; няколко кули стърчаха още по-високо. На ширина пък беше още по-грамаден — черквата в средата му беше поне колкото тая в Широкопол, а той я обхващаше от три страни, и оставаха поне по десет разтега отвсякъде около нея свободно място. Направо не можех да повярвам на очите си.

— Е, Петърчо? Какво ще кажеш?

— Дяволски е интересен!

Отец Никодим внезапно се пресегна, хвана ме за ухото и го изви силно.

— Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?

— Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?

— „Дяволски“ е лоша дума. Кажеш ли го още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?

— Да, отче.

— Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.

— Прав си, Петърчо. Най-големият манастир в Митрополията е, и един от най-големите в цялата Патриаршия — разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак… — Започнат е триста и петнайсет години след Преселението, и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години — а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после и досега. Някога тук са живели почти две хиляди монаси, и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени…

Чудех се какво ли ще да е било тогава. Сигурно с по-малко паяжини наоколо — ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по тухлите, пак затова. Е, поне в долната половина на коридорите — на повечето места сводовете се извисяваха над два човешки боя. Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди сигурно е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката.