Аз разпънах палатка връз склона на тая
планина абисинска, източила стан
все на запад, и гледах безгрижно как гаснат
над горите зелени червени слънца.
Долетяха отнякъде някакви птици,
с изумрудни пера и опашки — метли.
Нощем лудо препускаха весели зебри,
чувах как галопират и тежко пръхтят.
Бе веднъж много ален прекрасният залез,
и миришеше странно от гъстия лес.
До палатката моя един европеец
приближи — сух и чер, и поиска храна.
Той до тъмно несръчно и лакомо яде,
с две сардинки поглъщаше хлябове три.
Концентриран бульон като хапове взе и
не разреждаше своя абсент със вода.
Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледен
и защо му треперят ръцете безспир:
„Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“
и погледна назад с ужасени очи.
Аз попитах за раната — черна и жива,
на гръдта му, прикрита е парцали едва:
„От голямата джунгла — ми рече, — горила“,
и въобще не посмя да погледне назад.
С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста —
гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням.
Като куче той следваше с взор господаря,
Комментарии к книге «Джунгла», Николай Степанович Гумилев
Всего 0 комментариев