Аз разпънах палатка връз склона на тая
планина абисинска, източила стан
все на запад, и гледах безгрижно как гаснат
над горите зелени червени слънца.
Долетяха отнякъде някакви птици,
с изумрудни пера и опашки — метли.
Нощем лудо препускаха весели зебри,
чувах как галопират и тежко пръхтят.
Бе веднъж много ален прекрасният залез,
и миришеше странно от гъстия лес.
До палатката моя един европеец
приближи — сух и чер, и поиска храна.
Той до тъмно несръчно и лакомо яде,
с две сардинки поглъщаше хлябове три.
Концентриран бульон като хапове взе и
не разреждаше своя абсент със вода.
Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледен
и защо му треперят ръцете безспир:
„Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“
и погледна назад с ужасени очи.
Аз попитах за раната — черна и жива,
на гръдта му, прикрита е парцали едва:
„От голямата джунгла — ми рече, — горила“,
и въобще не посмя да погледне назад.
С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста —
гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням.
Като куче той следваше с взор господаря,
на колене опрял зло лице на булдог.
Но когато слугата ми леко го бутна —
тъй — за смях, — той озъби лика си свиреп,
и след туй до среднощ ломоти и замахва
с дротик шарен и остър на всички страни.
Аз предложих постеля на госта си морен,
после легнах, но сън не дочаках въобще:
слушах жадно как дълго и диво бълнува
посетителят трескав, дошъл от леса:
„Колко тъмно, а тази гора е безкрайна…
Няма истинско слънце да видим, уви!…
Ей, Пиер, не губи само дневника, дръж го
в пазва скрит, трябва него поне да спасим!
А защо ли избягаха негрите… Лошо —
те компасите наши отнесоха с тях…
А сега — накъде…? Вече нищо не виждам…
Само чувам отвсякъде шепот нелеп…
Забеляза ли огън, Пиер? Туй са хора…
О, нима сме спасени накрая, Пиер?
Виж — пигмеи… О, колко безбройни са… Ала… —
виж — ядат… крак човешки!… О, ужас, Пиер!
Стреляй! Имат отровни стрели, не забравяй!
Ето вожда — на пъна — цели се! Ех… не!
Стана лошо… разцепи се пушката… бягай!
Ех, пропаднах… съборен съм — хванат съм… край.
Жив съм… вързан съм здраво… злодеи… злодеи…
Нямам сила да гледам… пуснете ме, ах!
Те заклаха Пиер и го ръфат! О, Боже,
ние с него отраснахме в роден Бретан!
Куче черно… какво ли пък ти… Коленичиш!?…
Плюя, плюя на тебе, дивак зверовит!
Ти ми лижеш ръцете?… Развързваш въжето?…
Ти ме мислиш за бог? Да — разбирам — добре —
да побегнем тогава. Не вземай обаче
от месото човешко, че Бог се гнуси!
О, гора без начало и край — аз съм гладен…
Акка, ето змия — улови да ядем!…“
Той хриптеше и хъркаше. Чак щом разсъмна,
стихна гърчът му, мислех: задряма все пак.
Но когато опитах след туй да го вдигна,
аз видях, че му лазят мухи по лика.
Под голямата палма зарових го после,
с камънак го покрих и отгоре му кръст
и дъска заковах — и на нея написах:
„Помолете се — тук християнин лежи!“
Своя дротик пигмеят съвсем равнодушно
дълго чисти, а после, щом гроба зарих,
той се впусна внезапно да бяга надолу —
като пъргав елен към любима гора.
След година прочетох във вестници френски,
и веднага отпуснах печално глава:
„От оназ експедиция — в Конго, за жалост,
не успя ни един да се върне назад“
Информация за текста
© 1993 Бойко Ламбовски, превод от руски
Экваториальный лес, 1921
Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, 2009
Редакция: NomaD, 2009
Издание:
Николай Гумильов. Заблуденият конквистадор. Избрана лирика
ИК „Христо Ботев“, София, 1993
Съставителство и превод: Бойко Ламбовски, 1993
Редактор: Марта Владова
Художник: Петър Добрев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12641]
Последна редакция: 2009-08-29 12:00:00
Комментарии к книге «Джунгла», Николай Степанович Гумилев
Всего 0 комментариев