«Златните кюлчета»

Доста години изминаха вече, откакто корабът „Изегрим“ с издути ветрила плаваше от Кантон за Батавия. Времето беше чудесно, вятърът благоприятен и корабът, сякаш танцувайки, продължаваше своя път.

Недалеч от брега морето беше осеяно с голям брой по-малки и по-големи джонки, които със своите странни по формата си ветрила следваха различни посоки, като ту плаваха с попътен вятър, ту на бейдевинд. Ала по-навътре в Китайско море те ставаха все по-редки и по-редки, докато накрая само тук-там по хоризонта все още се мяркаше някое тяхно ветрило.

Пламтящото слънце се издигаше нагоре по безоблачното небе. Хората, които миеха палубата, току-що отново бяха забелязали право напред кораб, но не успяха да установят точно какъв бе всъщност той, а и не му обърнаха кой знае какво внимание. Но затова пък толкоз по-внимателно го наблюдаваше щурманът, който стоеше изправен на палубата с далекоглед в ръка, като само от време на време го сваляше от окото си и поклащаше глава. Най-сетне той прибра отделните му части една в друга, слезе по стъпалата и почука на вратата на капитанската каюта.

— Хей, капитане… капитане!

— Какво има, щурман?

— Право пред нас се вижда кораб, останал без мачти… прилича ми на джонка. Да продължаваме ли към него?

— Претърпял крушение кораб! — обади се капитанът, като скочи от койката си едновременно с двата крака. — Хмм, щурман, ами все пак трябва да видим какво има на него. Съвсем наблизо ли е?

— Да.

— Добре… тогава давай право натам… какъв е вятърът?

— Слаб.

— Толкоз по-добре. Веднага се качвам горе!