«Скитникът»

Константин Константинов

Скитникът

Дворчето беше тясно и тъмно. Мър-мър бързо пое към вратата, после смело пресече улицата и се вмъкна в насрещната градина. Тук той спря за минута, мръдна два пъти мустака и подскочи доволно. Най-после! За тази градина той толкова пъти беше въздишал горе от терасата! Сега вече беше в нея. Хопна се веднага на едно дърво и след това скочи на стряхата.

— Ех, че е хубаво! — измърка от радост нашият юнак. От градината идеше хлад и мирис на зелено. Той беше сам-самичък и никой нямаше да го хока и съди. Отсреща беше неговият дом и прозорците светеха.

— Ей го на де е: няма нужда да нося ни камъчета, ни трохи като момченцето от приказката и да ги пускам по пътя, за да не се изгубя. Ще се поразходя и ще се върна! — думаше си сам Мър-мър.

В това време някъде наблизо се чуха два котарашки гласа: единият тъничък, креслив, другият дебел и страшен. Месецът се показа на тъмното небе и Мър-мър видя наблизо на един покрив два котарака, изгърбени, наежени един срещу друг, които се караха за нещо.

Без да мисли, той хукна нататък. След две-три минути беше вече до ония двамата.

— Добър вечер, побратими! — рече кротко Мър-мър и вдигна опашка в знак на поздрав. — Чакайте, защо се карате тъй?

Двата котарака трепнаха от изненада, опулиха се още по-страшно и после изведнъж изсъскаха злобно към новодошлия:

— То не е твоя работа! Махай се оттука!