Пермската аерогара.
Някой досадно повтаря,
може би контрольорът,
по микрофона глъхнещ
с глас тенекиено — гъгнещ —
кой ли не го е чул? —
„Пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
излитащ за Барнаул…“
А Никаноров се крие,
може би бира пие,
хитро в тълпата скрит.
Може би дъвче сандвич
нейде в бюфета, сграбчил
спътник с ошмулен вид,
за половин Русия
той е развързал кесия —
черпи наляво и дясно.
Мутра не е, то е ясно,
нито пък олигарх,
ами е скитник — угарка,
свойте чепици събул,
свил се до някакви бали,
дремещ край вехти чували,
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“
Може да се е насвяткал
с някой изпаднал дядка
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“
Да е намерил отдушник
той, дезертьорът безкръстен,
скрил се във женския нужник
от униформени търсен?
От трибунала по-страшен
и от окото на дуло
да е гласът безстрастен,
идещ сега отгоре,
сякаш гърдите издул:
„Пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
излитащ за Барнаул!!!“
Като куршум смъртоносен
болката в мен трепери:
той в Барнаул какво ли
искал е да намери?
Ще се завърне ли скоро
в скучния роден разгул
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“
Комментарии к книге «Изгубилите се Никанорови», Попова
Всего 0 комментариев