«Ябълкова градина»

„И ако правите добро на ония, които ви правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда?“

(Лк. 6:33-34)

Зимите на 1992–1993 г. бяха най-трудни за мен и семейството ми: почти закономерно в този период цените на електричеството, парното, хранителните стоки се покачваха и това ни хвърляше в страх — ще доживеем ли до пролетта? Една мартенска вечер, като вървях по тротоара, съкрушена от гледката на кварталните клошари, спрях пред витрината на скъп магазин за плодове и зеленчуци. Вероятно внесени от далечни южни страни, те бяха обвити добре, а цените надхвърляха възможностите на хора „средна ръка“. Беше времето на Великденския пост: всяка храна от животински произход в този период се изключваше от делничната трапеза, затова погледът ми беше грабнат от огромни златисти ябълки, които сякаш протягаха ръце и молеха някой да ги купи. Цената на един килограм беше приблизително колкото дневната полагаема сума на семейството ми, а в ума ми проблесна, че трябва да купя и тетрадки, и лекарства, и храна за вкъщи. Реших, че две ябълки биха могли да стигнат за тримата; вече виждах как ги поделяме като чаша вода… Но се отказах — въздържанието от изкушения е полезно във време на пост и икономическа криза. Отлепих очите си от витрината, опитах се да не потъна в бездната на отчаянието от видимата нищета, затова си казах: „Господи, парите от двете незакупени ябълки ще подаря на Теб!“ Продължих по тротоара сигурна, че с тези пари ще купя книга с духовно съдържание или ще ги пъхна в църковната каса за възстановяване на храма в нашия квартал. Само след десетина метра срещнах втората неизбежна съблазън — аптеката. Влязох. Пред гишето стоеше възрастна жена с износено палто, на главата — ръчно плетена шапка. Тя ровеше в чантичка отпреди трийсет години, събираше левчета, за да заплати поръчаното лекарство, но в следващата минута-две не успя да намери парите. Аптекарката любезно й предложи да се отстрани, а възрастната сякаш не я чу, защото каза: „Не ме е страх, че ще умра; страхувам се да не се залежа на едно място и така да попреча на децата си. Нали и те се чудят как да съберат двата края…“ Купих сироп против кашлица, платих го, тръгнах…Възрастната жена тръгна след мен — не й стигаха левчета, за да изпълни рецептата си. В първия момент реших, че за нейните близки ще бъде сериозно облекчение, ако възрастният човек в семейството не „поглъща“ средства, необходими за храна и лекарства на по-младите. Вече познавах семейства със сериозни изпитания, когато живеят в едно жилище със стари, болни хора. Въпреки това почти несъзнателно попитах аптекарката колко струва лек