Мария Илиева
На Задушница
Ниско небето е виснало
измокрено,
черно
преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали,
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци,
домуват от „Многая лета“…
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята…
Отговор няма!
Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори — много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.
Татулът е билка от злоба,
Чувах, че съседката слага,
да не снасят кокошки…
Земята…
онова Българско знаме
накраят —
Комментарии к книге «На Задушница», Мария Илиева
Всего 0 комментариев