Мария Илиева
На Задушница
Ниско небето е виснало
измокрено,
черно
преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали,
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци,
домуват от „Многая лета“…
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята…
Отговор няма!
Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори — много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.
Татулът е билка от злоба,
Чувах, че съседката слага,
да не снасят кокошки…
Земята…
онова Българско знаме
накраят —
в червено
от кръв
Знамето…
Под което много герои…
и моят си дядо
(някой си, някакъв, никакъв …)
месото от фронта
по което черните врани
и сови
мръсници
кълвяха със човки
червени и сини.
Разпиляха на дядо ми костите.
Избърсвам със длани
и мия със сълзи
сандъка на дядо.
В който няколко ризи
една Библия малка
и много медали
говорят за моята същност.
И не само за нея …
Защото, когато
се движа в трамвая
и виждам дървета
достатъчно стари
молитва не чувам
и разказ и мъка.
Трамваят е пълен,
със всяка седалка.
Понякога чувам …
(не знам в съня ми),
фелддебелът вика,
гласът му е бликащ
— извор размътен
понесъл телата
на удавени мишки.
— „Родината нека,
да бъде над всичко…“
И усещам земята…
Земята!
Земята топла от кръв,
как върху нея житата
избуяват
от пот,
кръв,
и сълзи на войник.
И усещам, че мирис
все още …
на страх
човешки страх
кисел вкус на пушек от барут
и кисел вкус
на зеленясал хляб.
За мъртвите,
какво си ти, Родино?
Под падналите знамена
годините са черна броеница
сълзите… мъжките сълзи
са пръснати медали по земята.
Животът се изнизва и отлита
обидена и черна птица.
Гърдите ме болят
и няма въздух,
но въздух няма
и там
в черните поля на Дойран,
където газови гранати
са пълнили гърдите жълти храчки
изплюти в кръв
в черна кръв
във черния окоп.
Усърдно враните кълват…
и чувам човките им по лицето
кълват…!
Жълти човки,
раздират Българското знаме
и го ядат
като стара мърша.
Оковани сме от пъпната си връв,
оковани във вериги — заточение.
Отгоре мрак.
Нощта потропва със ботуши
подобно пийнал капитан
с калашник в ръката.
И паднал със изцъклени очи
нагоре, в звездното небе се взираш,
където празното небе
небе …
Разбираш ли?!
Небе!
Като мастилница е мътно.
А в мене малкото дете
все още стиска вързано хвърчило
и тича по зелените поляни
защо ли?!
Татко, питам те — Защо?
Мамо …, бях ли твоето зайче
… на дядо куфарът мълчи
и сребърните му медали
са мокри …
Моите очи
докосват се до нещо свято.
Екот на картечница кънти
в сърцата ни
от упор!
Искам да го чуеш:
та
та
та
та
тря-я-яс
шрапнел,
Комментарии к книге «На Задушница», Мария Илиева
Всего 0 комментариев