«Аластор или духът на самотата (откъс)»

Небе, земя и океан: любими братя!

Ако великата ни майка е дарила

душата ми е смирение и вашата

любов усещам, а в замяна свойта давам;

ако на мен е мила всяка заран,

ухаещото пладне, здрачината,

дори и смазващата тишина среднощна;

ако на мен е скъпа есента,

заплакала в посърналите клони,

и зимата, премазала тревите

с венци от звезден лед и снегове,

и пролетта, задъхана от сласт,

когато ни за първи път целува;

ако съм пазил всяка птичка и мушица

и всяко кротко животинче, ако съм

щадил и любил тия родственици свои,

— хвалбите ми простете, скъпи братя:

дарете ме със помощ и закрила!

О, майко на бездънната вселена!

Изслушай песента ми — само теб

обичал съм и теб обичам. Гледал

съм сянката ти, мрачните ти стъпки;

сърцето ми се взира в дълбините

на твоите тайни; правил съм постеля

върху ковчези, дето черна смърт

държи трофеите, заграбени от теб,

с надеждата да заглуши въпроса вечен

какво си ти и призраци изпраща

да ни разкрият участта ни тъжна.

В безлюдните и тихи часове,

когато и самата тишина

нощта превръща в странен звук, подобно

на някой алхимик, отчаян, луд,