«Мигът на победата»

О. Хенри

Мигът на победата

Бен Грейнджър беше ветеран от войната на — двайсет и девет години — което ще ви даде възможност да предположите в коя война¹. Освен това той е главният търговец и пощенски началник на Кадиз, малък градец, над който постоянно духат ветровете откъм Мексиканския залив.

Бен помогна да бъдат изхвърлени испанците от цитаделата им на Големите антилски острови, а после прекоси половината земно кълбо, за да закрачи като ефрейтор разпоредител по жарките тропически пътеки на колежа на открито, в който филипинците бяха дресирани. Сега, когато щикът му е превърнат в нож за сирене, той събира ефрейторската си гвардия от приятелчета под сянката на добре издяланата си веранда, а не в гъстите джунгли на Минданао. В центъра на неговите интереси и предпочитания винаги са стояли по-скоро делата, нежели думите, ала не му е чуждо също обмислянето и осмислянето на подбудите, за което свидетелства този разказ, излязъл от неговата уста.

— Защо — попита ме той една лунна вечер, когато седяхме сред неговите сандъци и бурета — хората са готови да минат през опасности, огън, беди, глад, битки и подобни премеждия? За какво човек прави всичко това? Защо вечно се мъчи да надмине себеподобните, да бъде по-храбър, по-силен, по-дързък и по-бляскав дори от най-близките си приятели? Каква игра играе? Какво очаква да получи от нея? Едва ли го прави само за освежаване и за гимнастика. Кажи ми сега, Бил, какво според теб, най-общо казано, очаква обикновеният човек за усилията и амбициите си, защо тъй неистово се блъска по пазарищата, форумите, стрелбищата, зали, бойните полета, атлетическите писти и арените на цивилизованата част от света и на не дотам цивилизованата?

— Слушай, Бен — казах аз, сериозен като съдник, — мисля, че спокойно може да сведем до три броя на подбудите на човека, който жадува за слава: честолюбието, зад което стои желание народът да ти ръкопляска, алчността, която е ламтеж за материално преуспяване, и любовта към някоя жена, която или притежаваш или искаш да притежаваш.

Бен се замисли над думите ми, а в това време един присмехулник на върха на мескитовото дърво до верандата пусна няколко трели.

— Смятам — каза Бен, — че твоята диагноза горе-долу е точна и отговаря на правилата, изложени в тетрадките и историческите читанки. Обаче аз имах на ум случая с Уили Робинс, едно лице, което познавах. И ако нямаш нищо против, ще ти разкажа за него, преди да съм затворил магазина.

Уили беше момче от нашата среда в Сан Огъстин. Тогава работех при „Брейди и Мърчисън“, галантерия и земеделски пособия на едро. С Уили сме били в един и същ танцов клуб, едно и също спортно дружество и една и съща рота. Той свиреше на триангул в нашия квартет, който все правеше серенади и три пъти седмично вдигаше нощем врява до бога.

Името на Уили много му прилягаше². С летните си дрехи той тежеше горе-долу колкотополовин човек, а лицето му имаше такова изражение, че да се чудиш крайно наивен ли е или безкрайно глупав.

И въпреки всичко не можеш да го отделиш с бодлива тел от момичетата. Знаеш ги този род младежи, хем им се иска, хем им не стиска, но падне ли им сгоден случай, много не си поплюват. Той винаги се появяваше, когато имаше някакво „весело мероприятие“, както би казал сутрешният вестник, и биваше честит като същински цар и същевременно се чувстваше неудобно — като сурова мида поднесена със сладко. Танцуваше сякаш имаше пранги на краката си, речникът му се състоеше от около триста и петдесет думи, които разтягаше на четири танцови забави седмично, от които пък плагиатстваше нещичко, което да му послужи за две почерпки със сладолед и едно неделно гости. Аз го оприличавах на нещо като мелез от малтийска котка, нежно растение и близнак, изгубил еша си.

Ще ти кажа преценката си за неговата физиологична и художествена направа, а после ще забия шпори в хълбоците на разказа си.

По цвят и маниери Уили клонеше към бялата раса. Косата му беше шанжан, а говорът му — насечен. Очите му имаха същия син цвят като очите на порцелановото кученце в дясната страна над камината на леля ти Елен. Той приемаше нещата каквито са и аз никога не съм хранил някаква неприязън към него. Оставях го да си живее както намери за добре, което правеха и другите.

Но да ти кажа какво направи този Уили: прилъга сърцето си и го отдаде на Майра Алисън, най-жизненото, най-умното, най-амбициозното, най-изтупаното и най-хубавото момиче в Сан Огъстин и, да ти кажа, тя имаше най-черните очи, най-искрящите къдри и най-съблазнителните… о, не, бъркаш, аз не бях жертвата. Можеше и да бъда, но се усетих навреме. Още от самото начало за нея съществуваше само Джо Гранбъри. Във всеки случай, Майра беше чиста проба златно руно, което бе натоварено на каляска едва чифта коне, за да замине за Сан Антон.

Една вечер — това беше в Сан Огъстин — полковнишата госпожа Спрагинс ни беше поканила на сладолед. За нас, момчетата, беше определена голяма стая на горния етаж, където да си оставим шапките и други неща, да се срешем й да си сложим чистите якички, които носехме под лентите на шапките си — с една реч, стая, в която да се натъкмим както подобава за такива височайши случаи. Малко по-нататък по коридора беше стаята на момичетата, в която да се напудросат и така нататък. Ние, сиреч членовете на Клуба за котильон и увеселения, щяхме да танцуваме в гостната на долния етаж.

Ние с Уили Робинс се случихме в нашата… гримьорна — май така я наричахме — когато Майра Алисън се шмугна по коридора на път към долния етаж от стаята на момичетата, Уили стоеше пред огледалото, вдълбочен в приглаждането на русата си ливада, която очевидно му създаваше маса главоболия. Майра винаги се отличаваше с жизненост и всякакви дяволии. Ама беше хубава, което си е право. Тя се спря и надникна през вратата. Аз знаех как стояха работите между нея и Джо Гранбъри. Знаеше го и Уили; но той все се захласваше и тичаше по нея. Имаше една система на упоритост, която никак не пасваше на русолявата му коса и светлите очи.

„Здравей, Уили! — подхвърли Майра. — Какво се кумиш там пред огледалото?“

„Мъча се да изглеждам готин“ — отвръща Уили.

„Да, ама ти никога не можеш да бъдеш готин“ — казва Майра с типичния си смях — най-най-предизвикателния звук, който съм чувал някога, ако не смятам дрънченето на празната ми манерка, вързана на седлото на коня ми.

Вгледах се в Уили, след като Майра изчезна от вратата. Той имаше снежнобял вид, което, изглежда, показваше, че нейните думи са разкъсали, тъй да се каже, душата му. Досега не бях забелязал в приказките й нещо, което да звучи толкова разкъсващо за мъжкото самочувствие; но той остана смазан до степен, каквато едва ли можеш си представи.

След това слязохме на долния етаж, вече сложили чистите якички, но нея вечер Уили повече не припари до Майра. След всичко това той мязаше на обезмаслено мляко и аз вече не се чудех как тъй Джо Гранбъри го извади от играта.

На другия ден беше потопен бойният кораб „Мейн“ на рейд в Хавана и почти веднага някой — мисля, Джо Бейли или Бен Тилман³ — а може би самото правителство — обяви война на Испания.

Така, но всичко живо на юг от линията Мейсън-Хамлин⁴ знаеше, че Севера не е в състояние сам да помете цяла държава с размерите на Испания. И тъй, янките нададоха вой за помощ и южняците откликнаха на този вой. „Идваме — запяха те, — сто хиляди на първо време, а после още“. Така се изпари всичко, което разделяше Севера от Юга: и настъплението на войските на генерал Шърман, и Ку-клукс-клан, и ниските цени на памука, налагани от Севера, и отделните трамвайни вагони за негри.

Разбира се, глутницата на злите духове на войната нямаше да бъде пълна без Винтовките на Сан Огъстин, четвърта рота от четиринадесети тексаски полк. Нашата рота беше една от първите, която стъпи в Куба и вся ужас в душата на врага. Няма да ти разказвам историята на войната. Само я вмъквам, за да допълня разказа си за Уили Робинс, както Републиканската партия я вмъкна, за да си помогне в изборите през 1898.