Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш[1], чиито тъмни, фанатично гледащи очи бяха също така отправени с удивление към нея. По лицето му премина тръпка, когато разчете надписа.
— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!
Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.
И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.
Капитанът се поклони.
— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?
— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?
— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си «Сияйните страни на всемирния лик» и има право… но само оттук, където ние се намираме.
— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense![2] Тези турци са превъртели. Единственото разумно нещо при тях са техните жени и девойки. Well!
Комментарии к книге «Дервишът», Карл Май
Всего 0 комментариев