«Дервишът»

Карл Май

Дервишът

Първа глава

Сър Дейвид Линдсей

Един хубав, топъл летен ден бе изпънал снага върху стройните минарета на Константинопол. Хиляди следовници на всякакви вероизповедания и представители на всички раси се наслаждаваха при движението си по двата моста на чародейната гледка, която градът предлагаше отвън. Край кейовите стени лежаха параходите и ветроходите на всички морски народи, а по искрящите вълни се полюшваха причудливите корпуси на турски гондоли и каици, между които от време на време се стрелваха над водата лекокрили морски чайки, когато им се приискаше в игриво немирство да изпитат и удостоверят своята летателна ловкост.

Откъм Черно море се зададе с елегантен ход малка, изящна парна яхта, полегнала леко и грациозно настрани като някоя танцьорка, отдала се на омайните звуци на Щраусов валс.

Стройният, бърз плавателен съд зави край върха на Галата, мина под мостовете и легна в Златния рог под Пера на котва. Пера е градска част на Константинопол, обитавана предимно от европейци и техните пълномощни министри и консули.

Парната яхта имаше една особеност, която дори в европейски пристанища би трябвало да привлича погледите, а тук, сред ориенталците, толкова по-фрапантно биеше на очи — на форщевена, където обикновено се изписва името на кораба, бе монтирана около два метра висока рамка от дърворезба, която включваше една забележителна картина.

На нея бе изобразен мъж в естествен ръст. Всичко, което той носеше — панталон, жилетка, сако, обуща, също високият цилиндър — бе на сиви карета, даже огромният чадър в ръката. Лицето беше неимоверно дълго и слабо. Над широката, очертана от тънки устни уста бе надвиснал остър нос, хранещ изглежда намерението да се проточи долу до брадичката. Това придаваше на лицето един необикновено комичен израз.

Над паното се виждаха големите, златни печатни букви на името на яхтата: «Линдсей».

Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш^[1], чиито тъмни, фанатично гледащи очи бяха също така отправени с удивление към нея. По лицето му премина тръпка, когато разчете надписа.

— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!

Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.

И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.

Капитанът се поклони.

— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?

— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?

— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си «Сияйните страни на всемирния лик» и има право… но само оттук, където ние се намираме.

— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense!^[2] Тези турци са превъртели. Единственото разумно нещо при тях са техните жени и девойки. Well!

По лицето на капитана плъзна ухилване, което той побърза да прикрие с поклон.

— Виждал ли сте вече някоя турска жена или девойка, сър?

— Of course!^[3] На тълпи — както тук, така и в Берлин, фамозна опера: «Отвличане от сарая» от Моцарт — моето любимо парче. Ще ми се някой път и аз самият да преживея нещо такова, капитане. Indeed.^[4] Просто няма да си тръгна, преди да съм изживял и аз някое подобно приключение. Well. Погледнете тук!

Той измъкна от дълбините на джоба на сакото си една книжка, чиято обложка носеше немското заглавие: «Либрето. Отвличане от сарая. Голяма опера от Волфганг Амадеус Моцарт».

— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.

— Изобщо не ме чакайте — изръмжа Линдсей. — Ще дойда, когато ми е угодно. Well!

Той премина с дълги крачки тясната пътека на пристана, служейки си с големия затворен чадър, както въжеиграчът с пръта за равновесие.

Когато мина край дервиша и видя пронизващите очи, отправени към него, се изплю презрително.

— Неприятна физиономия! Подозрителна мутра! Да можех да му тегля един ритник на тоя тип! Yes!

Капитанът се бе загледал след него. Кормчията приближи и повдигна многозначително широките си плещи.

— Откачен тип! — каза и изплю тютюневата си дъвка през релинга. — Ще си изгори пръстите при някоя от тия авантюри. Нека си го прави, стига само и нас да не завлича в кухнята на Дявола!

— Боже опази! Това горещо влечение за отвличане ще трае само докато си намери нещо друго. Едва до неотдавна бяха fowlingbulls — крилатите бикове, сега пък са туркините.

Така ще си я кара, все трябва да има някоя авантюристична приумица!

— Много правилно, кормчия! — заяви капитанът с натъртване, от което пролича, че желае да сложи край на тоя диалог. — И тъй като сър Дейвид Линдсей същевременно е добродушен господар, то на драго сърце съм готов десет пъти да обиколя с него земното кълбо. За такъв един мастър човек вече рискува нещо, без да говори глупости по негов адрес!

Онзи, за когото ставаше дума, междувременно се разхождаше с бавни крачки из Пера, изцяло погълнат от околната среда. Ето защо се случваше от време на време да се оглежда и съзираше при това и дервиша, чиято зелена чалма изпъкваше отдалеч.

— Какво иска човекът от мен? — запита се той. — Ей сега ще се оправя с него! Yes!

Пристъпи зад една криволица на улицата в един ъгъл и се спря. Дервишът довтаса — беше очаквал, че англичанинът е далеч пред него, и не съумя да прикрие изненадата си.

— Защо се мъкнеш подире ми, глупако! — нахока го сър Дейвид на английски.

Дервишът не знаеше значението на тези думи или пък се престори, че не го знае.

— Анламъйорум! (Не разбирам!) — отговори той.

— Хайде, разкарай се, иначе ще те подпомогна! Well!

Дервишът разбра от жестовете на англичанина, че трябва да тръгне пред него. Но пък нали искаше да го следва. Ето защо спря. Без много-много да се церемони, Линдсей насочи огромния чадър към него и го разтвори с такава сила и бързина, че здравите спици цапардосаха дервиша в лицето. Това бе оскърбление, толкова повече, че бе нанесено от един неверник и европеец. Но на дервиша бе известно могъществото и влиянието на английския пълномощен министър, така че той се обърна да си върви.

— Ха, ешек керата, интикалем аладжам бен! (Ей, проклетник, аз ще си отмъстя!) — подвикна през рамо.

— Какво бръщолеви оня? — промърмори си доволен сър Дейвид. — Ама че загубен език е тоя турски. Трябва първом да го научиш и едвам тогава да го разбираш. А английския си разбрах аз веднага, още като дете.

Той продължи да върви — на значително разстояние зад дервиша. После зави зад ъгъл, след това зад друг и сега вече бе почти сигурен, че няма да се срещне пак с турчина.