«Лицето над водата»

Робърт Силвърбърг

Лицето над водата

На Чарли Браун,

фокус на „Локус“ —

вероятно тъкмо навреме.

А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.

Битие 1:2

Океанът не познава състраданието, нито вяра, закон или спомен. И за да успееш, въпреки цялото му непостоянство, да го накараш да служи на човека, необходима е неустрашима твърдост, неуморима, въоръжена, ревнива бдителност, в която вероятно винаги ще има повече омраза, отколкото любов.

Джозеф Конрад

„Огледалото на морето“

Встъпление

Отгоре цветът беше син, също и отдолу, но различен — два огромни, недостижими свята и корабът сякаш бе увиснал насред тези срещуположни синкави пространства, без да докосва нито едно от тях, неподвижен, попаднал в безветрие. Но в действителност се намираше във водата, точно там, където му е мястото, не над нея, и се движеше през цялото време. Денем и нощем, вече четири дни, корабът продължаваше да плава — отдалечаваше се от Сорве — право към неизследваното море.

Рано сутринта на петия ден Валбен Лолър излезе на палубата на флагмана. От водата наоколо стърчаха стотици дълги сребристи хоботи. Това беше нещо ново. Времето също се бе променило — вятърът бе утихнал, морето изглеждаше равно като тепсия, не просто спокойно, а притихнало по начин, подсказващ натрупана и готова да изригне статична енергия. Платната висяха отпуснати. Хлабавите въжета се поклащаха. Тънка резка от сивкава мараня прорязваше небето като нашественик от някоя друга част на света. Лолър, висок и строен мъж на средна възраст, с атлетично тяло и благородна осанка, се ухили на обитателите на морето. Толкова бяха грозни, че изглеждаха почти чаровни. „Зловещи гадинки“ — помисли си.

Грешеше. Зловещи — да, гадинки — не. Имаше хладен блясък на разум в непокорните им алени очички. Поредните представители на разумен живот на този свят, който изобилстваше от такива. И тези тук бяха зловещи тъкмо защото не бяха гадинки. Освен това наистина изглеждаха отвратително — с тесни главици и продълговати цилиндрични вратлета. Приличаха на огромни метални червеи, щръкнали над водата. А челюстите им — снабдени със ситни зъбки, като на трион, и лъщящи също като тях. Бяха тъй неописуемо злобни, че нямаше как да не им се възхищаваш.

Лолър се позабавлява известно време с идеята да скочи през борда и да зашляпа сред тях.

Зачуди се колко дълго ще издържи, ако го направи. Не повече от пет секунди. И след това покой — вечен покой. Колко приятна, но и перверзна мисъл, лаконична самоубийствена фантазия. Но разбира се, не го мислеше сериозно. Не беше склонен към самоубийство, инак да го беше направил много отдавна, а и във всеки случай в момента бе химически защитен от депресия, тревога и други подобни неприятни преживявания. Малката доза тинктура от тръпнитревче, която си бе назначил тази сутрин след ставане, го караше да се чувства отлично. Лекарството му осигуряваше — поне за четири часа — непроницаема обвивка от спокойствие и благодарение на това можеше да се хили право в очичките на цяла банда зъбати чудовища като тези тук. Да си доктор — да си докторът, единственият в тази община — си имаше известни предимства.

Видя Съндайра Тейн отпред при фокмачтата — надзърташе през перилата. За разлика от него, дългурестата чернокоса жена беше опитен мореплавател с многобройни пътешествия между островите зад гърба си и неведнъж бе прекосявала огромни разстояния. В смисъл: познаваше океана, а Лолър не беше в свои води тук.

— Виждала ли си някога подобни създания? — попита я той.

Тя вдигна глава.

— Това са дракени. Грозни твари, нали? Но са умни и бързи. Ще те погълнат целия, ако им се удаде възможност. Дори най-малката. Имаме късмет, че сме тук горе, а те са там долу.

— Дракени — повтори Лолър. — Не съм чувал за тях.

— Идват от север. Рядко се появяват в тропическите морета, особено в това. Предполагам, че са дошли на лятна ваканция.

Тесните зъбати муцуни, наполовина колкото човешка ръка, стърчаха над спокойната морска повърхност като гора от остриета. Лолър мярна отдолу издължени лентовидни телца: лъщяха като шлифован метал и се поклащаха към дълбините. От време на време над повърхността се показваше покрита с шипове опашка или ципеста лапа. Блестящи огненочервени очи го следяха с обезпокоителна бдителност. Съществата разговаряха помежду си с гръмогласни писъци: неприятни дрънкащи звуци, наподобяващи удари на чукове върху наковалня.

Гейб Кинверсон дойде и застана между Лолър и Тейн. Огромен и як, с тъповато обветрено лице, Кинверсон си носеше инструментите на занаята си — куп куки и въжета и дълъг рибарски прът от дървесни водорасли.

— Дракени — промърмори навъсено. — Ей ги и тез копелдаци. Веднъж се прибирах с десетметров морски леопард, вързан на буксир на лодката, и пет от тези го оглозгаха право пред очите ми. Нищо не можех да направя. — Извади една строшена рибарска кука и я хвърли във водата. Дракените се гмурнаха след нея, сякаш беше стръв, сборичкаха се развълнувано, после надигнаха глави и раззинаха зловещите си пасти. Някои изчезнаха след потъващата кука.

— Не могат да се покатерят на борда, нали? — попита Лолър.

Кинверсон се засмя.

— Не, докторе. Не могат да се качат на борда. Късметлии сме си, нали?

Дракените — трябва да бяха към триста — следваха кораба още няколко часа. Поддържаха без усилие темпото и през цялото време мушкаха въздуха със зловещите си зурли и си разменяха непонятни сигнали. Но към обед изчезнаха, гмурнаха се внезапно и едновременно и не се показаха повече.

Малко след това вятърът се усили. Дневната смяна се разтърча около въжетата. Далече на север под ниски сиви облаци се оформяше буря — носеше се над повърхността, без да я докосва. Въздухът около кораба оставаше ясен и сух и в атмосферата се долавяше стаено напрежение.

Лолър се спусна в трюма. Имаше работа, макар и нищо сериозно. Неяна Голджоз бе с пришка на коляното, Лео Мартело се измъчваше от изгорелите си на слънце рамене, отец Куилан си бе одраскал лакътя на стената на койката. Когато приключи с тях, Лолър премина към редовната радиовръзка с останалите кораби, за да провери дали не са възникнали някакви здравни проблеми. Към обед излезе на палубата да подиша чист въздух. Нид Делагард, собственикът на флота и водач на експедицията, разговаряше с капитана на флагмана Госпо Струвин непосредствено пред кабината на щурвала. Смехът им отекваше чак в другия край на палубата. Двамата си приличаха — плещести, с къси яки вратове, упорити и безскрупулни, изпълнени с неуморна енергия.

— Ей, докторе, видя ли дракените тази сутрин? — повика го Струвин. — Сладки са, нали?

— Големи хубавци, няма що. Какво ли искаха?

— А, само проверяваха, предполагам. Когато излезеш в открито море, е нормално да събудиш нечий интерес. Ще има и други дивни създания да ни следят. Погледни нататък, докторе. Към десния борд.

Лолър проследи ръката на капитана и забеляза огромно раздуто туловище, едва се различаваше под водата. Беше толкова голямо, че спокойно можеше да го оприличи на паднала от небето луна — зеленикаво, необятно, цялото пъпчасало. Малко след това установи, че пъпките са всъщност кръгли, подобни на усти отвори, разположени близо една до друга по цялата повърхност на плаващото кълбо — и неуморно се отваряха и затваряха. Стотици изпъкнали усти, работещи непрестанно. Хиляди може би. Безброй дълги синкави езици, които се подаваха и се прибираха, като шибащи във водата камшици. Невероятното творение на природата се състоеше само от усти, исполинска плаваща машина за ядене.

Лолър я разглеждаше с отвращение.

— Какво е това?