«Кучешко сърце»

Филип Филипович трепна и погледна Борментал. Неговите очи приличаха на две черни дула, насочени към Бубев от упор. Без каквито и да било предговори той тръгна към Бубев и леко и уверено го хвана за гушата.

— Помощ! — извика Бубев пребледнял.

— Докторе!

— Нищо лошо няма да си позволя, Филип Филипович, не се тревожете — с железен глас се обади Борментал и се развика: — Зина, Дария Петровна!

Те се появиха в антрето.

— Повтаряйте сега — каза Борментал и стисна малко по-силно гърлото на Бубев, — извинете ме…

— Добре де, повтарям — с дрезгав глас му отвърна съвсем смаяният Бубев, неочаквано си пое въздух, дръпна се и се опита да викне „помощ“, но вик не излезе.

— Докторе, умолявам ви!

Бубев закима, давайки да се разбере, че се е покорил и ще повтаря.

— … Извинете ме, многоуважаема Дария Петровна и Зинаида…

— Прокофиевна — уплашено прошепна Зина.

— Уф, Прокофиевна — заговори, поемайки въздух на пресекулки, прегракналият Бубев, — че си позволих…

— Гнъсна постъпка в състояние на опиянение.

— … опиянение…

— Никога вече няма…

— Няма.

— Пуснете го, пуснете го, Иван Арнолдович — едновременно го удариха на молба и двете жени, — ще го удушите.

Борментал пусна Бубев на свобода и попита:

— Камионът чака ли ви?

— Не — почтително му отговори Бубев, — само ме докара.

— Зина, освободете колата. Сега имайте предвид следното: вие пак ли се връщате в жилището на Филип Филипович?

— Че къде другаде да ида? — плахо отговори Бубев, при което очите му блуждаеха.

— Отлично. Ще бъдете по-кротък и от агне. В противен случай за всяка безобразна постъпка ще си имате работа с мен. Ясно ли ви е?

Докато траеше насилието над Бубев, Филип Филипович мълчеше. Той беше се свил някак жалко до касата на вратата и си гризеше нокътя, забил поглед в паркета. После изведнъж вдигна очи към Бубев и го попита глухо и автоматично:

— А какво правите с тези… с убитите котараци?

— За кожени палта отиват — отговори Бубев, — ще ги правят на катерички за работническите кредитни кооперации.

След това в апартамента настана тишина, която трая две денонощия. Полиграф Полиграфович сутрин потегляше с камиона, появяваше се вечерта и кротко обядваше в компанията на Филип Филипович и Борментал.

Макар че Борментал и Бубев спяха в една стая — в приемната, — двамата не си говореха, така че Борментал пръв започна да се притеснява.

След два дена в апартамента се появи една слабичка госпожичка с изрисувани вежди и кремави чорапи и много се смути, когато видя великолепието на апартамента. Тя вървеше с протритото си палтенце подир Бубев и се сблъска в антрето с професора.

Той се изненада, спря се, присви очи и попита:

— Мога ли да знам?…

— Ще се разпиша с нея в гражданското, това е нашата машинописка, с мен ще живее. Трябва да изселим Борментал от приемната. Той си има жилище — крайно враждебно и начумерено поясни Бубев.

Филип Филипович премигна няколко пъти, позамисли се, гледайки изчервената госпожичка, и я покани много учтиво:

— Елате, ако обичате, за малко в моя кабинет.

— И аз ще дойда с нея — бързо и подозрително рече Бубев.

И точно тогава моментално сякаш изпод земята изскочи Борментал.

— Да прощавате — каза той, — професорът ще си поговори с дамата, а ние с вас нека постоим тук.

— Не искам — злобно му възрази Бубев и направи опит да се устреми подир пламналата от срам госпожичка и Филип Филипович.

— Моля за извинение. — Борментал хвана Бубев за китката на ръката и те тръгнаха към манипулационната.

Близо пет минути от кабинета нищо не се чуваше, а после изведнъж се разнесоха риданията на госпожичката.

Филип Филипович стоеше до бюрото, а госпожичката плачеше в мръсната си дантелена носна кърпичка.

— Тоя негодник ми каза, че бил ранен в боевете — ридаеше госпожичката.

— Лъже — непреклонно й отговори Филип Филипович, поклати глава и продължи: — Искрено ми е жал, но все пак не бива така, с първия срещнат, само заради служебното му положение… Ама това е безобразие, моето момиче. Вижте какво… — Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади три банкноти по десет рубли.

— Ще се отровя — плачеше госпожичката, — в стола всеки ден ни дават солено месо… и ме заплашва… казва, че бил червен командир… с мен, вика, ще живееш в разкошен апартамент… всеки ден ананаси… психиката ми е добра, вика, само дето мразя котараците… Взе ми пръстенчето за спомен…

— Мммм… добра му била психиката… „От Севиля до Гренада…“ — мърмореше си Филип Филипович. — Трябва да потърпите, още сте толкова млада…

— Нима в същия онзи тунел към вътрешния двор?

— Хайде, хайде, вземайте парите, когато ви ги дават на заем — изръмжа Филип Филипович.

След това тържествено се отвори вратата и Борментал по покана на Филип Филипович въведе Бубев. Неговите очи се щураха насам-натам и козината на главата му беше щръкнала.

— Мръсник! — каза госпожичката, святкайки с разреваните си размазани очи и с раирания си напудрен нос.

— От какво ви е белегът на главата? Направете си труда да обясните на дамата — любезно го подкани Филип Филипович.

Бубев заложи всичко на карта:

— На колчаковските фронтове съм ранен — излая той.

Госпожичката стана и си тръгна, плачейки с глас.

— Престанете! — викна подир нея Филип Филипович. — Я чакайте, пръстенчето, ако обичате — каза той на Бубев.

Бубев покорно свали от пръста си кухото пръстенче с изумруд.

— Добре, добре — неочаквано каза той злобно, — има да ме помниш. Утре ще ти уредя едно съкращаване на щата.

— Не бойте се от него — провикна се подир момичето Борментал, — няма да му позволя нищичко да ви направи. — Обърна се и така изгледа Бубев, че той отстъпи заднишком и се блъсна в стената.

— Как се казва госпожицата? — попита го Борментал. — Фамилното й име! — ревна той и изведнъж стана див и страшен.

— Васнецова — отговори Бубев, търсейки с очи откъде би могъл да офейка.

— Ежедневно — започна Борментал, стиснал реверите на Бубевата куртка — лично ще проверявам във вашия подотдел дали не е съкратена гражданката Васнецова. И само ако науча, че сте я съкратили, мислете му! Ще ви застрелям на място. Пазете се, Бубев, на чист руски език ви го казвам.

Бубев втренчено гледаше носа на Борментал.

— И аз мога да си набавя револвер — измънка Бубев, но много отпаднало, а после ненадейно издебна подходящ момент и драсна през вратата.

— Пазете се — настигна го Борменталовият вик.

През нощта и през първата половина на следващия ден тишината в апартамента тегнеше като буреносен облак. Всички мълчаха. Но на другия ден, след като Полиграф Полиграфович, когото заранта го бодна лошо предчувствие, замина с камиона за местоработата си, професор Преображенски съвсем по никое време прие един от предишните си пациенти, дебел и едър човек с военна униформа. Той много настойчиво помоли да бъде приет и постигна целта Си. След като влезе в кабинета, той учтиво тракна с токове пред професора.

— Пак ли се обаждат болките? — попита отслабналият Филип Филипович. — Седнете, моля.