«Кучешко сърце»

Михаил Булгаков

Кучешко сърце

I

Уууууху-хууу! О, погледнете ме, загивам! Виелицата ми отслужва опелото в тунела за вътрешния двор и аз вия заедно с нея. Отидох си, за едната хубост си отидох. Онзи мръсник с кирливото кепе, готвачът от стола за нормално хранене на служителите от Централния съвет за народно стопанство ме лисна с вряла вода и ми ощави левия хълбок. Какъв гад! А на всичко отгоре се пише пролетарий! Господи боже мой, колко ме боли! Чак с кокалците си усетих врялата вода. Сега вия, ама от виене полза няма!

Какво толкоз съм му направил? Нима ще подям Съвета за народно стопанство, ако се поровя в боклука?! Свидлива твар! Погледнете му някой път мутрата! Широка е като тепсия. Простак! Това са хората! По пладне ме нагости кирливото кепе свряла вода, а вече започва да се мръква, сигурно наближава четири подир обед, защото здравата се размириса на лук откъм Пречистенската пожарна команда. Както цял свят знае — на вечеря пожарникарите ядат каша. Но яденето им не струва, то е нещо като гъбите. Едни познати кучета от Пречистенка впрочем бяха ми казвали, че на Неглинная в ресторант „Бар“ плюскат дежурното меню — гъби със сос пикант, по три рубли и седемдесет копейки порцията. Въпрос на вкус — аз, като ям гъби, все едно, че ближа галош… Уууу…

Хълбокът ме боли непоносимо и съвсем ясно виждам завършека на моята кариера. Утре ще ми излязат рани и искам някой да ми каже с какво ще ги лекувам. Лятно време можеш да се скриеш в парка Соколники, там има една специална, много хубава трева, а освен туй се наяждаш безплатно със саламени обелки — гражданите хвърлят омазнена хартия, ближеш колкото ти душа иска. И ако не се намери някоя грозотия, която да запее насред поляната на лунна светлина „Мила Аида“, ама тъй, че чак да ти се стъжни животът, би било прекрасно. А сега къде да ида? Вас не са ли ви ритали по задника с ботуши? Ритали са ви. С тухла замервали ли са ви? Сигурно достатъчно много пъти. Всичко съм препатил, примирил съм се със съдбата си и ако сега се жалвам, то е само поради физическата болка и студа, защото духът ми още не е угаснал… Държелив е кучешкият дух!

Но тялото ми е бито и пребито, хубавичко се нагавриха хората с него. Най-лошото е, че когато ме лисна онзи с врялата вода, козината ми започна да окапва, и излиза, че за левия си хълбок нямам никаква защита. Като нищо мога да пипна пневмония, а пипна ли я, граждани, ще пукна от глад. С пневмония е редно да се лежи в някой официален вход под стълбището, а кой вместо мен, болния бекярин, ще търчи по боклукчийските кофи да търси нещо за хапване? Ако ми настине белият дроб, ще се повлека по корем, ще изнемощея и всеки ще може да ме претрепе, и метачите ще ме хванат за краката и ще ме хвърлят в каруцата.

Измежду всички пролетарии метачите са най-големите гадници. Долни отрепки. Готвачи има всякакви. Да речем, Влас, бог да го прости, от Пречистенка, на колцина е спасил живота. Защото, като си болен, най-важното е да се наядеш хубавичко, а тоя Влас, разправят старите кучета, някой път запокитвал кокал, а по него четвърт кило месо. Дано да му е отишла душата в рая, защото е бил истинска личност, готвач на самия граф Толстой, а не от Съвета за нормално хранене. Какви ги вършат в това Нормално хранене, кучешкият ми ум не го побира. Мръсниците варят чорба от вмирисано осолено месо, а ония, клетниците, хич нищо не подозират. Грабят, плюскат, лочат.

Някоя машинописчица получава по. IX категория четирийсет и пет рубли; е, вярно, от време на време нейният любовник й подарява копринени чорапи. Ама колко гаври й се налага да изтърпи заради тия чорапи. Щото той не признава обикновените пози, ами я подлага на френска любов. Мръсници са тия французи, между нас казано. Нищо, че плюскат богато и все с червено вино. Да… Ще му идва на крака машинописчицата, щото с четирийсет и пет рубли заплата в „Бар“ не можеш да влезеш! На нея за кино не й стигат, а за жените киното е едничката утеха в живота. Трепери, мръщи се, ама лапа. Само като си помислиш: четирийсет копейки за първо и второ, а те — и първото, и второто заедно — не струват дори петнайсет копейки, защото останалите двайсет и пет копейки ги е задигнал домакинът. А от такова хранене ли има нужда тя? Върхът на левия й бял дроб не е наред и е хванала женска болест на френска почва, в нейната служба са й взели удръжки, в стола са я нахранили с вмирисано месо, ето я, ето я… Припка през тунела с чорапите от любовника й. Краката й премръзнали, на стомаха й духа, защото козината й е горе-долу като моята, а ходи с тънки кюлотки, едно дантелено нищо и половина, за кеф на любовника си. Само ако посмее да обуе фланелени, оня ще викне: „Хич не си изящна! На мен моята Матрьона ми е дошла до гуша, не мога да й гледам фланелените кюлоти, искам да ми е хубаво. Сега съм председател и каквото открадна — всичкото отива за женско тяло, за шоколади и шампанско. Щото на младини достатъчно съм се нагладувал, стига ми толкоз, а задгробният живот не съществува.“

Жал ми е, жал ми е за нея! Ама за мене си ми е още по жал! Не го казвам от егоизъм, о не, а защото наистина не сме при равни условия. На ней барем в къщи й е топло, а на мен… Къде да ида? Уууу…

— Къчи, къчи, къчи! Буби, ей, Буби… Защо скимтиш, горкичкото, кой ти е направил нещо лошо? Ух…

Тая вещица, сухата виелица, дрънна портата и зашлеви госпожичката по бузата като е метла. Подпретна й поличката до колената, та се видяха кремавите чорапи и една тясна ивичка от зле изпраното й дантелено бельо, заглуши думите и затрупа кучето със сняг.

Божичко… Какво лошо време… Ух…

И стомах ме боли. Това е от осоленото месо. Докога ли има да се мъча?

Госпожичката приведе глава и се втурна в атака. Щурмува портата, а на улицата вихрушката започна да я върти и развява, после я усука като снежен винт и тя се изгуби.

А кучето остана в тунела към вътрешния двор и, страдайки от попарения си хълбок, се притисна до студената масивна стена, задъха се и твърдо реши, че няма да мръдне от това място, тук ще си умре, в тунела. Отчаянието го събори. Толкова криво и мъчно му стана, такава самота и страх го налегнаха, че от очите му взеха да излизат като пъпчици ситни кучешки сълзи, които веднага изсъхваха. От пострадалия му хълбок бяха щръкнали степани замръзнали валма, а между тях прозираха зловещите петна на обгарянето. Колко загубени, тъпи и жестоки са готвачите! „Буби“ го нарече тя… Какъв ти Буби, дявол да го вземе?! Буби значи заоблен, охранен, глупав, плюска овесена каша, има знатни родители, а той е рошав, длъгнест и наръфан, дрипа, бездомно куче. Впрочем от добри чувства го каза момичето.

Вратата на яркоосветения магазин на отсрещната страна на улицата тракна и оттам излезе един гражданин. Именно гражданин, а не другар, и дори, ако искаме да сме съвсем точни — господин. Щом тръгна насам, стана съвсем ясно — господин е. Да не мислите, че палтото ме е подлъгало?! Глупости! С палта сега и доста пролетарии ходят. Вярно, че яките им не са същински, излишно е да го казваме, но все пак отдалеч можеш да сбъркаш.

Виж, по очите няма начин да сбъркаш — нито отблизо, нито отдалеч. О, очите са нещо значително. Като барометър са. Веднага проличава кой е коравосърдечен, кой за едното нищо може да те ритне по ребрата, а кой се плаши и от сянката си. Тия подлоги най обичам да ги ръфам за глезена. Щом те е страх, значи си го заслужаваш. Ррр… бау, бау… баууу…

Господинът уверено прекоси улицата, обгърнат от вихрушката, и се запъти към тунела за вътрешния двор. Да, на тоя всичко му личи. Тоя вмирисано осолено месо не кусва. А дори и да му го сервират някъде, голям скандал ще вдигне, ще пише до вестника: „На мен, Филип Филипович, искаха да ми пробутат…“

Все повече се приближава… Тоя яде обилно и не краде, тоя няма да ме ритне, него от нищо не го е страх, а не го е страх, защото вечно е сит. Той е по умствения труд, господин с културна островърха брадичка и посивели мустаци, пухкави като на френски рицар, но по виелицата от него се разнася гадна миризма — на болница. И на пура.

Какъв дявол, пита се, е търсил в кооперацията на ЦКС? Съвсем се приближи… Какво търси?… Ууууууууу… Какво може да е купувал в това загубено дюкянче, не му ли стигат деликатесните магазини по Охотни ряд? Какво е това? Салам?! Господине! Ако бяхте видели от какво правят тоя салам, щяхте да избикаляте магазина. Дайте го на мен.

Кучето събра остатъка от силите си и обезумяло запълзя от тунела към тротоара. Виелицата загърмя като с пушка над главата му, развя грамадните букви на платнения плакат. „Възможно ли е подмладяването?“

То се знае, че е възможно. Миризмата ме подмлади, накара ме да отлепя корем от плочника, застяга с парливи вълни празния ми от две денонощия стомах — тая миризма, която надви болничната, райската миризма на салам с чесън и чер пипер. Усещам, знам, саламът е в десния джоб на шубата му. Той е над мен! О, властелине мой! Погледни ме! Аз умирам! Робска ми е душичката! На всичко съм, готов!