Джордж Байрон
Шильонският затворник1
1
Аз не от старост побелях,
не от слана
за нощ една —
тъй както от Внезапен страх!
От долен отдих — не от труд —
прегърбен съм и състарен;
подземната тъмница мен
ме изнури с тъма и студ,
защото съм човек лишен
от въздух чист и слънчев ден.
За вяра бащина търпях
окови и смъртта зовях —
за нея нашият баща
умря и ни я завеща.
След туй за тази вяра пак
децата му живяха в мрак.
Седмина бяхме — сам съм днес,
шестима в своите младини
погинаха безмълвно с чест;
дочака брат им старини.
Един — на клада; двама — в бой
с кръв осветиха края свой
и като техния баща
За Бога срещнаха смъртта,
а трима хвърлиха без свещ
в подземния зандан зловещ.
2
Колони седем от гранит
красят затвора страховит;
и влажен мъх по тях расте,
и в полумрак се губят те,
щом лъч премине през една
отколешна пукнатина
на каменната му стена —
лъч като блатна светлинка
пълзящ по пода; и халка
виси на всеки стълб студен;
на всякоя халка — синджир;
той впива зъбите си в мен
и белезите му подир
по кожата ми ще личат;
и тъй болезнен е денят
за немощните ми очи,
веднъж незърнали лъчи
с години — точния им брой
загубих в гробния покой,
откакто, клюмнал като цвят,
умря последният ми брат.
3
И бяхме оковани там
и заедно, и всеки сам;
не можехме да се допрем,
не можехме да се съзрем
за миг, макар далеч един
от друг във мрака бледосин,
макар с невидими лица,
но с братски свързани сърца;
и в нашата злочестина
утеха имахме една:
да чуем някого от нас,
да чуем братския му глас,
с надежда всинца ободрил,
геройска песен заредил
или с легенда ни пленил;
но вече той се вледени
като тъмничните стени,
от волнозвънък стана сух —
не глас, а само отглас кух,
отекнал от зандана глух,
за всички трима ни несвой…
4
Бях длъжен аз — от тях най-стар —
не само злото да търпя,
а и духа им да крепя;
и тъкмо тъй постъпвах с жар.
Аз страдах най-неутешим
за нашия най-малък брат,
роден с лика на мама свят,
с очи като на херувим.
И вярно: кой не би таял
към тоя цвят прекършен жал?
Той бе като деня красив
/какъвто бе денят за мен
като за млад орел, не в плен/ —
беззалезен полярен ден,
когато лятото цари —
безсънно лято все без мрак
сред преспи в слънчеви зари;
до неотдавна чист и благ,
и непорочен, и щастлив,
като планински ручей той
проливаше сълзи безброй,
ако ли чуждите злини —
омразни му — не отмени!
5
И другият бе духом чист;
но беше буен, поривист,
могъщ и непокорен той,
с цял свят готов да води бой,
да падне пръв с куршум в гръдта,
но не в окови да е жив:
в звъна им бе му гибелта —
видях да клюмва мълчалив;
аз също се едва държах;
все пак го в мъката тешах
и духом с думи го крепях;
ловец планински беше той,
ту вълк преследвал, ту елен;
не издържа тъмничен плен,
да бъде прикован в покой.
6
Леман е край Шильон разстлан,
хиляда стъпки е глъбта;
вълнува се повърхността —
дробят се белите вълни
о снежнобелите стени —
о племенниците на Леман;
водата и зидът край мен
ни бяха двоен гроб студен —
над нас бе езерната шир;
лежехме, чувайки безспир,
че тя кипеше с буйна мощ
над трима ни и ден, и нощ;
а през решетките рояк
от пръски литваше към нас,
щом вятърът задуха с бяс;
веднъж и яката скала
от бурята се разлюля —
о, де да рухнал бе зида:
смъртта била би свобода!
7
Аз казах: средният ни брат
линееше — макар сърцат,
и сам от залъка корав
отказваше се вече с гняв —
не че бе твърд, позеленял:
с храна ловджийска бе живял.
Уви, помия, що вони,
нам козето млеко смени;
и квасехме във своя глад
със сълзи сухия комат,
тъй както робите, преди
светът да се освободи.
Но никак туй не го смути,
че глад сърцето му гнети.
Душата пък на моя брат
измъчила се би в палат,
а неговата болна гръд
щастлива бе на стръмен рът;
но стига думи — той умря.
Ръката ми не го допря,
главата му не подържах,
макар че — всуе! — се стремях
да скъсам пратите на две!
Изровиха за него те
гроб плитък в пода разкопан
на нашия студен зандан.
Аз молех да го погребат
така, че гроба му лъчът
да би могъл да озари —
безумна мисъл! Та дори
в смъртта не би видяла мир
долнородената му гръд.
Молитвата ми най-подир
без полза бе — добър му път! —
в пръстта го спуснаха със смях…
Обичах го. Не го видях.
Над гроба страшния синджир
е паметник; намери мир.
8
Ала най-милият ни брат,
най-свежият, най-хубав цвят,
роден с любимите черти
на майка ни /за нас свети!/,
най-скъпа грижа и мечта
на нашия рожден баща —
аз всичко в нашата беда
бих дал — да види свобода!
Той, който беше се държал
и даже духом ни крепял —
о, ужас! — почна ден след ден
да вехне, в корена сразен.
О, боже! Мен ме достраша
да гледам как бере душа
и как угасва отмалял…
Бран кървава съм аз видял,
видял съм в бурен океан
плувец примрял и запъхтян,
видял съм грешен блед болник
да губи ум в кошмарен миг —
но тези ужаси не бих
сравнил със болката му аз:
той вехнеше спокоен, тих,
тъй слаб и нежен час по час.
тъй крехък, мрачен, наскърбен
по третия ни брат и мен!
Цветът на нежните страни
от смъртна бледност се смени,
като дъга изчезна в миг
последната руменина;
и от лика му светлина
разпръсна злата тъмнина.
На кобен жребий мъченик,
той гаснеше без стон, без вик.
Но две-три думи размени
за златните ни младини
и вдъхна с туй надежда в мен.
Аз бях от края му сломен;
отде ли сили взе, отде,
въздишка да не издаде!
Слухтях, обаче стон не чух;
Комментарии к книге «Шильонският затворник», Джордж Гордон Байрон
Всего 0 комментариев