«Масинело Пиетро»

Рей Бредбъри

Масинело Пиетро

Нахрани канарчетата, гъските, кучетата и котките. После нави ръждивия фонограф и запя заедно със съскащите „Приказки от Виенската гора“:

Танцуваше, когато чу спиращата пред магазина кола. Видя как мъжът със сивата шапка оглежда витрината и разбра, че чете надписа, който декларираше с големи неравни букви: „ЯСЛАТА. Всичко е безплатно! Любов и милосърдие за всички!“.

Мъжът прекрачи през прага и спря.

— Господин Масинело Пиетро?

Усмихнатият Пиетро кимна енергично.

— Влизайте. Искате да ме арестувате ли? Да ме хвърлите зад решетките?

Мъжът направи справка с бележника си.

— По-известен като Алфред Флон? — Изгледа сребърните звънчета по ризата на съдържателя.

— Същият! — грейна Пиетро.

Мъжът се чувстваше неудобно. Огледа претъпканото с шумолящи кафези и клетки помещение. През задната врата нахлуха гъски, изгледаха го гневно и се втурнаха обратно навън. Четири папагала мигаха мързеливо от стойките си. Две индийски неразделки цвъртяха тихо. Три дакела се въртяха в краката на Пиетро и с нетърпение очакваха да посегне поне с една ръка да ги погали. На дясното му рамо беше кацнал говорещ скорец с бананова човка, на лявото — нашарена като зебра сипка.

— Сядайте! — пропя Пиетро. — Тъкмо пуснах малко музика. Така се почва нов ден! — Бързо нави преносимия фонограф и отново постави иглата.

— Знам, знам. — Мъжът се разсмя, като се мъчеше да бъде толерантен. — Името ми е Тифани, от областната прокуратура. Получихме много оплаквания. — Махна с ръка към претъпканото магазинче. — Обществено здравеопазване. Всички тези патици, еноти, бели мишки. Неподходяща зона, неподходящ квартал. Трябва да разчистите.

— Шестима души ми казаха същото. — Пиетро гордо започна да брои на пръсти. — Двама съдии, трима полицаи и самият областен прокурор!

— Бяхте предупреден преди месец, че имате тридесетдневен срок да прекратите тази нередност или да влезете в затвора — надвика музиката Тифани. — Проявихме търпение.

— Аз бях търпеливият — рече Пиетро. — Чаках целия свят да престане с глупостите. Чаках да прекрати войните. Чаках политиците да станат честни. Чаках — ла-ла-ла — агентите на недвижими имоти да се превърнат в добри граждани. А докато чакам, танцувам! — И го показа.

— Но вижте само това място! — запротестира Тифани.

— Не е ли чудесно? Виждате ли моя храм на Дева Мария? — Пиетро посочи към стената. — А онова там е писмо от секретаря на самия архиепископ за добрините, които съм сторил за бедните! Навремето бях богат. Имах имот, хотел. Един човек ми отмъкна всичко, барабар с жена ми. Преди около двайсетина години. Знаете ли какво направих? Инвестирах малкото останали ми средства в кучета, гъски, мишки и папагали, които не променят решенията си и завинаги ти остават приятели. Купих си и фонографа, който никога не е тъжен и никога не спира да пее!

— Това е друга тема — рече Тифани и трепна. — Съседите казват, че такова… в четири сутринта вие и фонографът…

— Музиката е по-добра от сапуна и водата!

Тифани затвори очи и изрецитира научените наизуст думи:

— Ако до довечера не махнете всички зайци, маймуната, папагалчетата и всичко останало, чака ви Черната Мария¹.

Г-н Пиетро кимаше усмихнато на всяка дума.

— Какво съм сторил? Да съм убил човек? Да съм сритал дете? Да съм откраднал часовник? Да съм сложил под възбрана ипотека? Да съм бомбардирал град? Да съм стрелял с оръжие? Да съм лъгал? Да съм измамил клиент? Да съм обърнал гръб на Бога? Да съм взел подкуп? Да съм пласирал дрога? Да съм продавал млада плът?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава ми кажете, какво съм направил? Посочете ми ясно и точно. Кучетата ми са зли, така ли? Песните на птичките са ужасяващи, а? Фонографът — и той ли е нещо лошо? Добре, тикнете ме зад решетките и изхвърлете ключа. Няма да ни разделите.

Музиката се изви в кресчендо и той запя с нея:

Кучетата заподскачаха, джафкайки радостно.

Г-н Тифани потегли с колата си.

Пиетро почувства болка в гърдите. Все така ухилен, спря да танцува. Гъските се втурнаха вътре и закълваха нежно обувките му, докато той стоеше превит с ръка на сърцето.

По обед Пиетро отвори четвъртинка домашно приготвен унгарски гулаш и се подкрепи. Поспря и докосна гърдите си, но познатата болка беше изчезнала. След като приключи с храненето, излезе да погледне през високата дървена ограда на задния двор.

Ето я и нея! Госпожа Гутиерес, ужасно дебела и шумна като джубокс, говореше със съседи в отсрещния край.

— Мила госпожо! — извика господин Масинело Пиетро. — Довечера отивам в затвора! Спечелихте войната. Давам ви сабята си, сърцето си, душата!

Госпожа Гутиерес прекоси тежко двора.

— Какво? — попита тя, сякаш не можеше да го види или чуе.

— Вие казахте на полицията, полицията каза на мен, а аз се изсмях! — Размаха ръка с два щръкнали пръста. — Надявам се да сте щастлива!

— Не съм се обаждала на никаква полиция! — възмутено рече тя.

— Ах, госпожо Гутиерес, ще напиша песен за вас!

— Някой друг трябва да го е направил — настояваше тя.

— И когато днес тръгна към затвора, ще имам подарък за вас — поклони се Пиетро.

— Казвам ви, че не съм била аз! — извика тя. — Вие и цапнатата ви уста!

— Поздравявам ви — искрено рече той. — Вие сте добросъвестна гражданка. Цялата мръсотия, шум и шантави работи трябва да се разкарат.

— Вие… ах, вие! — Не намери какво повече да каже тя.

— Танцувам за вас! — пропя той и се прибра с валсова стъпка.

Късно следобед сложи червената си копринена бандана², огромните златни обеци, червения пояс и синята жилетка със златните ширити. Надяна тесните бричове и обувките с катарами.

— Хайде! Една последна разходка? — каза на кучетата си и излязоха от магазинчето. Пиетро мъкнеше преносимия фонограф под мишница и се мръщеше от тежестта му — стомахът и тялото му не се чувстваха добре от известно време, нещо не беше наред. Не можеше да вдига тежко с предишната лекота. Кучетата щъкаха около него, папагалчетата надаваха шумни крясъци на рамото му. Слънцето се бе снишило над хоризонта, беше прохладно и тихо. Той гледаше всичко, сякаш го вижда за първи път. Казваше добър вечер на всекиго, махаше, отдаваше чест.

На сергията за хамбургери остави фонографа да вие и съска върху един стол. Хората се обръщаха да го гледат как се гмурва в песента и изскача на повърхността, сияещ от смях. Щракаше с пръсти, тактуваше с крак и подсвиркваше тихо със затворени очи, докато симфоничният оркестър се рееше през Щраус. Кучетата се подредиха в редица пред него. Папагалчетата изпърхаха на земята. Той се въртеше на място и виждаше размазаните лица на стреснатата, но отзивчива публика.

— Пръждосвай се! — рече продавачът на хамбургери. — Това тук да не ти е операта?

— Благодаря ви, добри приятели! — Кучета, музика, папагалчета и Пиетро изчезнаха в нощта, сподиряни от нежните звуци на звънчетата.