«Няма да има утре»

Рей Бредбъри

Няма да има утре

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че няма да има утре?

— Какво бих направила? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— Не зная. Не съм мислила.

Той си наля кафе. Отзад на килима в дневната двете момичета си играеха с кубчета в светлината на зелените ветроупорни фенери. Във вечерния въздух се долавяше приятен свеж аромат на прясно сварено кафе.

— Е, по-добре започни да мислиш — каза той.

— Сериозно?

Той кимна.

— Война.

Той поклати глава.

— Значи не водородна бомба? Или атомна?

— Не.

— Или бактериологично оръжие?

— Не, нищо от този род — каза той, разбъркваше бавно кафето си. — Да кажем просто, че е време да затворим книгата.

— Май не разбирам.

— Честно казано, и аз. Просто имам такова усещане. Понякога се плаша, а друг път не изпитвам абсолютно никакъв страх, а само спокойствие. — Погледна момичетата и златистите им коси, блестящи на светлината на фенерите. — Не споделих с теб. За първи път се появи преди четири вечери.

— Кое?

— Сънят. Сънувах, че всичко ще свърши и някакъв глас ми казва, че наистина е така. Напълно непознат глас, но въпреки това глас. Казва, че всичко на Земята ще свърши. На сутринта почти забравих, а после отидох на работа и гледам — Стен Уилис се взира през прозореца по никое време. Питам го — какво си се замислил, Стен? А той ми отговаря — снощи сънувах странен сън. И преди още да успее да ми разкаже, разбрах що за сън е било. Можех и аз да му го разкажа, но той го направи, а аз слушах.

— Същият сън ли?