«Игрището в здрача»

Рей Бредбъри

Игрището в здрача

Вечерта наближаваше, но той реши, че е достатъчно светло да изиграе бързи девет дупки, преди да му се наложи да спре.

Здрачът обаче се спусна още докато караше към голф игрището. Откъм океана бе плъзнала висока мъгла, която изтриваше светлината.

Тъкмо се канеше да обърне, когато нещо привлече вниманието му.

Загледа се към далечните поляни и на потъналото в сенки игрище видя около половин дузина играчи.

Не играеха по двойки, а крачеха поединично под дърветата, като мъкнеха стиковете си по тревата.

Колко странно, помисли си той. И вместо да си тръгне, спря колата на паркинга зад клубното помещение и слезе.

Нещо го накара да спре и да се загледа в неколцината мъже на стартовата позиция, които запращаха топките да летят в здрача.

Самотните хора на феъруея¹ обаче събуждаха най-силно любопитството му. Определено излъчваха меланхолия.

Без да се замисля, извади чантата си и помъкна стиковете към стартовата площадка. Тримата възрастни мъже там сякаш го очакваха.

Възрастни, помисли си той. Е, не точно старци, но пък той беше едва на трийсет, а те отдавна бяха започнали да побеляват.

Доближи ги, а те се загледаха в загорялото му от слънцето лице и ясните зорки очи.

Един от тях го поздрави.

— Какво става? — попита младият мъж, макар да се зачуди защо пита точно по този начин.

Загледа се в игрището и самотните играчи, които се движеха далеч в сенките.

— Струва ми се — рече той, кимайки към окосената част, — че е време да се връщат. След десетина минути нищо няма да виждат.