«Краят на началото»

Рей Бредбъри

Краят на началото

Спря косачката насред двора, защото усети, че точно в този момент слънцето залезе и се показаха звездите. Прясно окосената трева по лицето и тялото му падна на земята. Да, звездите наистина се виждаха — отначало едва-едва, но ставаха все по-ярки в пустинното небе. Чу мрежестата врата на верандата да се затваря и усети, че жена му го наблюдава.

— Почти е време — каза тя.

Той кимна; нямаше нужда да си поглежда часовника. Чувстваше се ту много стар, ту съвсем млад, ту му бе много студено, ту много горещо — сега едното, след миг — другото. Беше собственият си син, говореше постоянно и се движеше енергично, за да скрие силното туптене на сърцето си, отново и отново обхващащия го страх, докато обличаше новата си униформа, проверяваше хранителните запаси, бутилките с кислород, шлемовете, скафандрите и поглеждаше, подобно на всеки друг човек на Земята, към бързо пълнещото се със звезди небе.

И изведнъж се озова на старото си място, отново бе бащата на сина, стиснал дръжката на косачката.

— Ела да поседим на верандата — повика го жена му.

— По-добре да си намирам работа!

Тя слезе по стъпалата и отиде при него.

— Не се безпокой за Робърт. Всичко ще е наред.

— Но това е толкова ново — чу собствения си глас той. — Никога досега не е било правено. Помисли си само — ракета с екипаж полита да изгради първата космическа станция. Господи, та това не може да се направи, не съществува, няма ракета, няма опитно поле, няма време на отлитане, няма техници. Както сме тръгнали, дори нямам син на име Боб. Не издържам вече!

— Тогава какво си се зазяпал?

Той поклати глава.