«Пустошта»

Рей Бредбъри

Пустошта

И ето, настъпва желаният час…

Вече се смрачаваше; Джанис и Лионора събираха, без да спират, нещата си в лятната си къща, пееха, хапнаха надве-натри и се държаха една за друга при нужда. Не смееха да погледнат към прозореца, зад който нощта падаше и в небето изгряваха ярки студени звезди.

— Чуй! — каза Джанис.

Звук като от параход по реката, само че бе от ракета в небето. А на негов фон… какво е това, някой на банджо ли свири? Не, само летните щурци на 2003 г. Безброй звуци се носеха през градчето и въздуха. Джанис наклони глава и се заслуша. Някога много, много отдавна, през 1849 г., на същата тази улица бяха звучали гласове на вентрилоквисти, проповедници, гадатели, клоуни, учени и комарджии, събрали се в същото това градче Индипендънс, Мисури. В очакване влажната земя да изсъхне и да се появи гъста трева, която да издържи тежестта на техните каруци, вагони, пъстри съдби и мечти.

— Това е стара песен от Уайоминг — каза Лионора. — Малка промяна на текста, и подхожда идеално за две и трета.

Джанис вдигна голямата колкото кибрит кутийка с хранителни хапчета и засмята общо колко неща са превозвали онези стари каруци с големи колела. За всеки мъж, за всяка жена — безброй тонове! Шунки, бекони, захар, сол, брашно, сушени плодове, сухари, лимонена киселина, вода, джинджифил, пипер… — ама че безкраен списък! А днес с хапчетата в една такава кутийка могат да те изхранят не само от Форт Ларами до Хенгтаун, но и в междупланетната пустош.

Отвори широко вратата на килера и едва не изпищя. Тъмнината, нощта и всички празни пространства между звездите гледаха към нея.

Преди много години се бяха случили две неща. Веднъж сестра й я бе заключила в килера, макар да пищеше с цяло гърло. А на едно парти се заиграха на криеница и тя бе изтичала през кухнята до някакъв дълъг тъмен коридор. Оказа се, че не е никакъв коридор, а неосветена стълба, поглъщаща чернота. Беше изтичала в празното пространство. Бе останала без опора, бе изкрещяла и бе паднала. В среднощна тъмнина. Долу в мазето. Падането бе продължило съвсем малко, сигурно колкото един удар на сърцето. И дълго, дълго време се бе задушавала долу без светлина, без приятели, без никой да чуе писъците й. Далеч от всичко, затворена в тъмното. Падаш в тъмното. И пищиш!

Два спомена.

И ето че сега отвори широко вратата на килера и кадифената тъмнина увисна пред нея така гъста, че можеше да я докосне с треперещите си пръсти; тъмнина, гледаща към нея като черна пантера с тъмните си очи. Тъмнина, която събуди спомените. Празно пространство и падане. Празно пространство, после затворена в тъмното и пищи. Двете с Лионора се приготвяха грижливо, като внимаваха да не погледнат навън към плашещия Млечен път и огромната пустота. Единствено отдавна познатият килер с неговата закътана лична нощ им напомняше за онова, което ги чака.

Точно така щеше да е там — ще се носиш към звездите в тъмното, в огромния ужасен черен килер, ще пищиш и никой няма да те чуе. Ще падаш вечно сред рояци метеори и безбожни комети. Надолу в шахтата на асансьора. Надолу в ужасната въглищна шахта към нищото.

Изпищя. От устата й не излезе никакъв звук — беше се сблъскал със самия себе си в гърдите и главата й. Изпищя. Затръшна вратата на килера. Облегна се на нея. Усети как тъмнината диша и скимти от другата страна на вратата и продължи да натиска здраво, с насълзени очи. Дълго остана така, докато се успокои, гледаше работещата Лионора. Игнорирана по този начин, истерията започна да отстъпва и най-сетне изчезна. Тя започна да чува как нормално тиктака часовникът на ръката й.

— Шейсет милиона мили. — Отиде най-сетне до прозореца, сякаш бе гърлото на някакъв бездънен кладенец. — Не мога да повярвам, че в момента на Марс мъжете строят градове и ни чакат.

— Единственото нещо за вярване е, че утре ще хванем ракетата.

Джанис вдигна една бяла рокля и тя заприлича на привидение в стаята.

— Ама че странно… Да се омъжиш на друг свят.

— Хайде да си лягаме.

— Не! Обаждането е в полунощ. Така и така няма да мога да заспя и ще има да мисля как да кажа на Уил, че съм решила да се кача в ракетата. Само си представи, Лионора — гласът ми ще прелети шейсет милиона мили по светлофона до него. Толкова бързо променям решенията си… Страх ме е!

— Това е нашата последна нощ на Земята.

Сега вече наистина си даваха сметка за това и го приемаха; сега осъзнаването ги бе открило. Заминаваха и може би никога нямаше да се върнат. Напускаха градчето Индипендънс в щата Мисури на континента Северна Америка, заобиколен от Атлантическия и Тихия океан — и нищо от това не можеше да се побере в куфарите им. Бяха се свили пред това окончателно осъзнаване. Сега то ги гледаше в очите. И те бяха като вцепенени.

— Децата ни няма да са американци, няма да са дори земни жители. Ще станем марсианци до края на живота си.

— Не искам да заминавам! — изведнъж изплака Джанис.

Паниката я скова.

— Боя се! От космоса, от тъмното, от ракетата, от метеорите! И всичко остава тук! Защо ми е да отивам там?

Лионора я хвана за раменете, прегърна я и я залюля леко.

— Това е нов свят. Както навремето. Първо мъжете, а след тях — жените.

— Защо, защо трябва да заминавам, кажи ми!

— Защото — тихо каза Лионора, като я настаняваше на леглото, — защото Уил е там.

Името му бе като балсам за душата й. Джанис се укроти.

— Мъжете са толкова трудни — каза Лионора. — Навремето е било цяло събитие някоя жена да измине двеста мили заради мъж. После го направили хиляда мили. А сега слагат цяла вселена помежду ни. Но това няма да ни спре, нали така?

— Страхувам се, че ще съм пълна глупачка на ракетата.

— Ще ти правя компания. — Лионора стана. — А сега да идем да се поразходим, да огледаме за последен път.

Джанис се загледа към града.

— Утре вечер всичко ще си е тук, само нас няма да ни има. Хората ще се събуждат, ще се хранят, ще работят, ще спят, отново ще се събуждат, а ние няма да го знаем и няма да липсваме на никого.

— Хайде.

Отвориха вратата, угасиха лампите, излязоха навън и затвориха зад себе си.

Небето бе изпълнено с живот. Разцъфваха огромни цветя, виеха виелици, вееха снежни вихрушки. Хеликоптери се спускаха бавно като бели снежинки. От запад и изток, от север и юг прииждаха ли, прииждаха жени. През цялата нощ в небето гъмжеше от вертолети. Хотелите бяха претъпкани, квартирите се пръскаха по шевовете, изникваха палаткови градове по поляни и пасища, подобно на някакви странни грозни цветя; градчето и околностите му бяха стоплени с нещо повече от лятна топлина. Стоплени от розови женски лица и изгорелите от слънцето лица на млади мъже, загледани в небето. Зад хълмовете ракети изпробваха двигателите си и се разнасяше звук, сякаш някой бе натиснал едновременно всички клавиши на гигантски орган. Прозорци, кристал и кости вибрираха от него.

Лионора и Джанис седнаха в дрогерията сред непознати жени.

— Изглеждате много добре, дами, но като че ли сте нещо оклюмали — каза им продавачът на сода.

— Два шоколадови малца. — Лионора се усмихна вместо двете, сякаш Джанис бе глухоняма.

Взираха се в шоколадовите напитки, сякаш бяха редки музейни експонати. Дълги години малцът щеше да е лукс на Марс.

Джанис порови в чантата си, извади нерешително един плик и го постави на мраморния плот.

— Това е от Уил. Пристигна с Ракетна поща преди два дни. Именно то ме накара да се реша и да замина. Не ти казах. Искам да го видиш. Хайде, прочети го.

Лионора извади от плика малка бележка и я прочете на глас.

— Скъпа Джанис — решиш ли да дойдеш на Марс, това ще е нашият дом. Уил.