«Легенда за разблудната царкиня»

Mon ame est une Infante…

Albert Samain

I

… И там, на тоя бряг пустинен,

от вечните води и милван, и терзан,

на вярна стража спрян, един чертог старинен,

един чертог зловещ виши безгласен стан.

В градините, мечта несмела замечтани,

трепти на страх и скръб отровната роса

и в мъртвата вода на мъртвите фонтани

оглеждат своя сън безсънни дървеса.

Стени и сводове спокойна тлен прояжда,

мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,

и никой ведър час там радост не обажда,

че никой сребрен рог там празник не вести.

Понявга само в сън безсилен лъх повява,

и в трепета болнав на мигом сепнат стон

проеква тъмна жал по девствената слава

на някой овдовял и обезславен трон…

(обратно)

II

Кой изхлипа в пустошта

на замлъкналите зали?

Тишината ли пожали

свойта пръвна яснота?

Кой на кулата възлезна

и с копнеж ръце простре

към притихналата бездна

на неверното море?

Кой в градината стаи

дъх под черните заслони?

— Своя бряг луната гони

и безмълвие струи…

(обратно)

III

С болката на прималняло цвете

в пазвите на ранна хладина,

ден и нощ аз питам ветровете

и неверната луна:

странници, от път неуморени,

зрящи неизгледни далнини,

не узнахте ли дали над мене

нявга пак ще прозвъни

светлий глас на оня цар далечен,

който след притихнала тъга

в сън ми се яви и ми обрече

неизведени блага,

неизведени блага в страните,

дето ек пресреща всеки зов

и с венци нетленна пролет кити

всяка радост и любов.

Той склони над мен усмивка тиха,

но едва десница ми простря,

зли тъми ревниво го прикриха

в свойте ледени недра.

И дочух аз ласкав глас: бъди ми

вярна — и при теб в уречен час,

минал през моря неизбродими,

пак ще се завърна аз!

Де е той? — Аз чакам оттогава,

аз горя в пожар неугасим —

ту искра сърце ми озарява,

ту мрачи го мътен дим —

и кога в очи ми той възлезне,

мойта скръб безпаметно се рве

в бездните на сладости възмездни,

дето я Грехът зове.

(обратно)

IV

— „Витае трета нощ над водната пустиня

и мрачните скали отекват странен тътен,

за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,

и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

Дойди и разстели коса дълбокорунна

на мойте колена — привел чело над тебе,

аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна

великата ти скръб пред незаслужен жребий.

Загледано към нас през сплетените клони,

небето ще разкрий предвечната си слава

и твоята звезда несетно ще отрони

то в тихото море на тихата забрава.

Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,

отпада дивен взор, от сластен дим помътен —

витае трета нощ над водната пустиня,

а мрачните скали отекват странен тътен.“

(обратно)

V

И когато завърши тринощното бдение,

и умора прекърши лилейна снага,

час безумен настава за черни падения,

че потърсва забрава надвластна тъга.

Снела скъпия пояс на румена девственост,

тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор

из чертога заспал и нелепо тържествена

слиза в мрачните зали на мрачен позор.

Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,

дето властно я чака препълнен потир,

гръд обнажила, броди и в пориви пламенни

рой презрени нероди привиква на пир.

Като мухи зловонни над блатните пясъци

из притулни притони стълпяват се те,

кръвно вино подклажда нестройните крясъци

и греховната жажда неспирно расте.

Утолено догаря тринощно страдание,

че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —

през очите й греят тревожни сияния,

но ликува над нея наситена Мъст.

(обратно)

VI

Бурята стръвно изхвръкна

из свойте подводни гнезда,

едва затрептяла звезда

в облаци черни помръкна —

пламък и гръм небеса разлюляха…

— Аз пих сладостта на упойни треви…

„Плаха царкиньо, заспи, забрави —

                                        заспи, забрави!“

Бурята огнено жали

над тебе и твоя позор,

не чуваш ли в хиляден хор

мощни вълни заридали —

ридаят те с твоята мъка несдържна…

— Аз пих сладостта на упойни треви

и мракът чрез мен светлините надви…

„Тъжна царкиньо, заспи, забрави —

                                        заспи, забрави!“