«Протокол за роднините»

Дончо Цончев

Протокол за роднините

Преди години, когато най-сетне покрих къщата в Нови хан, доведох баща ми да я види. С най-голям трепет очаквах неговата оценка — освен мой личен родител той беше известен строител и многократен орденоносец. Стигнахме, обиколих колата, да му отворя, както бива за най-важно началство, той със стъпването на земята измери постройката от основите до комина и рече:

— Тоз трафопост сега… Какво ще го правиш?

— Що трафопост бе, татко? И как тъй какво ще го правя? Нали ще живеем уж тука?

Старецът огледа голата шопска поляна наоколо и много силно се изсмя срещу единственото дърво в имота. Рече:

— Таз джанка става за производство на боздугани.

После изведнъж стана сериозен и махна с ръка към къщата, като да пъдеше муха:

— Добре, че е умрял дядо ти, да не гледа това… Той с Фича Кольо мегдан мереше, пък внук му…

Това беше оценката на потомствения строител. На връщане до гара Левски мълчахме. Чак на раздяла го попитах:

— Е, ти сега няма ли да ми дадеш някакъв съвет все пак?

— Само един — рече баща ми. — Да не я показваш на никого. Живей си вътре, щом искаш, ама…

Той много красноречиво произнасяше думичката „ама“. Веднъж го бях питал дали е чел новата ми книга. И той бе казал: „Абе аз я четох, ама…“

Цяла седмица след посещението на моя строеж аз ходих мрачен, пъшках по кафенетата и разяснявах на интелектуалците някои тънкости от строителството. После се впусках в архитектурата. И нищо не можеше да излекува душата ми, докато внезапно не реших: Ще ги поканя всичките!

Поляната — широка. Сърцето — още по̀, дал господ. Под трънестата ужасна джанка — разкошна сянка. Пещта работи страхотно — все пак детството ми бе минало в онази махала и гара Левски, която в старите и романтични времена носеше името „циганската“.

Така и направих — роднините с охота приеха поканата.